Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— А тези червеи какво ядат? — пребледня от ужас Валерия.

— Това, което ядем и ние — отговори Тукций. — Сигурен съм, че следващия път, когато отида в Рим, ще чуя тази глупава история и там. Робите са най-големите клюкари.

— Успокои ме, няма що — каза Метробий.

— Не съм искал да те успокоявам, а само да те предупредя да не слушаш какво си говорят робите. Действителността така и така не е радостна. Урината му — продължи Луций Тукций — е по-сладка от мед, а кожата му мирише на презрели ябълки.

Метробий го изгледа с отвращение.

— Ти си му опитвал урината?

— Да, но след като използвах един стар трик, който знам още от малък, от една знахарка. Оставих малко от урината му в една чинийка на открито. Всички мухи и пчели се насъбраха. Луций Корнелий пикае захаросан мед.

— И губи тегло буквално пред очите ни.

Валерия задъхано попита:

— Той да не умира ?

— О, да — отговори Луций Тукций. — Като оставим меда — нямам представа на какво се дължи, но знам, че е признак на смъртоносна болест, — черният му дроб е безнадеждно увреден от виното.

Черните очи на Метробий се изпълниха със сълзи и той отмести поглед встрани.

— Трябваше да се очаква.

— Какво ще правим сега? — попита съпругата на Сула.

— Ще видим. — Двамата изчакаха Луций Тукций да се върне при пациента си. И щом двамата с Валерия останаха сами, Метробий изрече най-тъжните слова на земята: — От толкова години го обичам. Преди много, много време го умолявах да ме остави при себе си, нищо че това означаваше да напусна спокойния си, сит живот, за да заживея в мизерия. Но той ми отказа.

— Сигурно те е обичал твърде много, за да ти позволи — предположи Валерия.

— Не! Той обичаше единствено и само патрицианското си име. Знаеше къде се е прицелил и това, към което се беше устремил, струваше за него много повече от мен. — Метробий се обърна да я погледне право в очите. — Не си ли се замисляла колко различна е любовта за всеки от нас? За всеки човек тя означава нещо различно и много рядко човек е готов да дари толкова любов, колкото получава. Никога за нищо не съм го обвинявал. Как бих могъл, щом не мисля като него? Но най-накрая, след като на няколко пъти бях ходил при него и на няколко пъти той ме беше отпращал, той ме призна за свой любовник пред най-високопоставените си събратя. „Моето момче“, ме нарече. Ех, бих изживял целия си живот отново, само и само да го чуя как ме нарича „моето момче“ пред Вация и Лепид.

— Той няма да види детето ми.

— Съмнявам се дали ще види, че си бременна.

Болката остави за известно време Сула на мира, но сега пък се появи ново усложнение: финансовите проблеми на град Путеоли. Той беше разположен до Мизен и от десетилетия се намираше под неофициалната власт на фамилията на Граниите, които бяха едновременно банкери и едри търговци. С времето Граниите бяха свикнали да гледат и града като на своя лична собственост. Без да знае за ексцесиите на Сула, още по-малко за неговите болести, един от градските големци дойде да поиска аудиенция при бившия диктатор. Според пратеника, дошъл във вилата, градът се оплаквал от някой си Квинт Граний, който дължал на градската хазна доста голяма сума, но упорито отказвал да я плати. Дали не би могъл Сула да помогне?

Работата беше там, че Сула се дразнеше при самото споменаване на името Граний — за него това бяха най-ужасяващите хора на света след Гай Марий. И то не за друго, а именно заради близките родствени връзки между Граний и Марий. В продължения на десетилетия знатните фамилии на Арпин — Мариите, Гратидиите и Тулиите — неизменно си бяха търсили снахи сред своите близки съседи — Граниите от Путеоли. Дори първата съпруга на Гай Марий беше Грания, заради което мнозина Граний бяха намерили имената си в списъците с проскрибциите, а останалите не смееха да се покажат в Рим да не би Сула да ги добави и тях. Сред щастливците, които бяха избегнали разправата, беше и въпросният Квинт Граний. Той беше отвлечен от група суланци, които го отведоха без обяснения във вилата на Сула в Мизен.

— Никакви пари не дължа — упорстваше Квинт Граний. Личеше си, че нищо не може да го склони да отстъпи.

Сула седеше на куриатния си стол, облечен в сенаторска тога. Изражението му с нищо не подсказваше, че вече не е римски магистрат, а най-обикновено частно лице.

— Ще правиш каквото ти кажат управниците на Путеоли! Ще платиш!

— Не, няма да платя! Нека градът ме извика на съд и да видим дали има с какво да докажат иска си — отвърна Квинт Граний.