Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Плащай, Граний!

— Няма!

Благодарение на временното успокояване на болките Сула бе успял досега да запази привидно спокойствие, но упорството на путеолеца срина всякакви прегради. В следния миг той стоеше изправен и яростно размахваше юмрук пред Граний.

— Или ще платиш, Граний, или ще заповядам да те удушат тук, пред мен!

— Може да си бил диктатор в Рим — отвърна му с презрение той, — но вече не си и нямаш ни най-малко основание да ми заповядваш каквото и да било. Занимавай се с перверзните си и остави магистратите на Путеоли сами да си оправят нещата!

Сула отвори уста, за да заповяда Граний да бъде удушен, но от гърлото му не излезе и звук; тялото му внезапно отмаля и му се зави свят. Той леко изпъшка, но с известни усилия се задържа на крака, обърна поглед към началника на охраната си и със сподавен глас нареди:

— Удушете тоя нещастник!

Но преди охраната да е помръднала, Сула отново отвори уста и изхрачи кръв. Той застана неподвижен и от гърдите му се разнесе смразяващо кръвта бълбукане като от вряща вода. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. Нов пристъп го обхвана, Сула се сгърчи и изхвърли нова тъмночервена струя. След което падна на земята, охраната му се разтича с викове за помощ… или по-скоро на ужас, защото никой не понечи да помогне на болния; всички бяха убедени, че червеите са изяли вътрешностите му и всеки момент ще се покажат.

След минута-две дотичаха Луций Тукций и Метробий, както и пребледнялата като платно Валерия. Сула се гърчеше в мъчителна агония и храчеше кръв. Любовникът му го хвана нежно за главата, докато жена му трепереше и не знаеше как да помогне. Тукций даде нареждане и прислугата се разтърча да носи кърпи. Робите отказваха да гледат към господаря си, който продължаваше да се гърчи и да се дави в собствената си кръв. А Сула отчаяно се опитваше да каже нещо, вкопчвайки се в ръката на Метробий.

Съвсем забравен от околните, Квинт Граний изтича вън от къщата, пробяга цялата пътека до входа на вилата, яхна коня си и без да се обръща назад, препусна към родния си град.

Доста време мина, преди гърчовете да оставят Сула на мира. Той престана да храчи кръв и робите успяха да го вдигнат от пода. На всички им направи впечатление колко лек беше станал Сула. Без да ги е грижа за прислугата, хората от охраната му напуснаха вилата.

В плен на паниката и безпомощността, Сула се държеше за Метробий като корабокрушенец за спасителна дъска в морето. Очите му не се откъсваха от красивото мургаво лице, сякаш искаха с поглед да му предадат някакво отчаяно послание, останало неизречено. С периферното си зрение Сула зърна и Валерия, в чиито огромни сини очи сякаш четеше своя собствен ужас.

„Това ли е смъртта? — попита се Сула и знаеше, че отговорът е «да». — Но аз не искам да умирам по този начин! Искам всичко да свърши отведнъж, както приляга на един достоен римски патриций. Та аз бях некоронованият цар на Рим, носил съм венец от тревата край Нола. Аз бях най-великият човек между Океана и Инд. Нека смъртта ми бъде достойна! Нека не бъде този кошмар!“

Сула се сети за Юлила, която беше умряла в собствената си кръв. После се сети за Никополис, която с часове агонизираше след поемането на отровата. И за Клитумна, която беше свършила със скършен врат. И за Метел Нумидик с пламналото му лице, разкривено в опитите му да си поеме въздух. „Никога не съм си представял, че ще е толкова ужасно!“ Пред очите му се появи Далматика, зовяща името му в храма на Юнона Соспита. И синът му, слънцето на живота му, момчето на Юлила, което бе означавало повече от всеки друг за него… И синът му бе умрял като него — жаден за поне още една глътка въздух.

„Страх ме е. Толкова ме е страх! Никога не съм си представял, че ще ме е страх. Смъртта е неизбежна, никой не се е спасил от нея, ето всеки момент ще настъпи и аз никога повече няма да виждам, да чувам, да усещам и да мисля. Няма да съществувам. В това няма нищо мъчително, това е съдбата на спящия, на нищо незнаещия. Вечният сън. Аз, Луций Корнелий Сула, некоронованият цар на Рим, но носител на короната от Нола, ще престана да съществувам, освен в спомените на хората. Защото това е единственото безсмъртие — да останеш жив в мислите на живите. Почти бях довършил мемоарите си. Оставаше ми да напиша една съвсем малка глава. Достатъчно материал съм оставил на бъдещите историци, за да убия спомена за Гай Марий. Той не доживя да пише мемоари. Докато аз доживях. Затова аз печеля. Аз вече спечелих! И от всички мои победи тази над Гай Марий ми е най-скъпа.“