Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Метробий поклати гъстите си къдрици.

— О, Сула! Как не те е срам да купуваш с пари това, което ти е принадлежало вече тридесет години?

Старецът усети, че сълзите му напират.

— Значи щом се оттегля, ти наистина ще дойдеш с мен?

— Ще дойда.

— Когато времето настъпи, ще те повикам.

— Кога? Утре? Догодина?

— Не толкова скоро. Може би след две години. Ще ме дочакаш ли?

— Ще те дочакам.

Сула въздъхна щастливо. Но само за миг! Защото си даде сметка, че колкото пъти беше срещал Метробий, някой негов обичан човек е умирал. Първо Юлила, после синът му. Кой ли щеше да е този път? „Няма значение — успокояваше се той. — Защото Метробий струва повече от всички. С изключение на сина ми, но него така и така вече го няма. Но дано да е Корнелия Сула. Или близнаците. Само да не е Далматика!“ Той кимна и си тръгна, сякаш двамата с Метробий си бяха говорили за банални неща и бързаха да се разделят.

Метробий проследи с поглед Сула. Излизаха верни думите на старите богове, които почитаха в забравената му родина Аркадия: ако човек иска нещо твърде много, най-накрая ще го получи. Колкото по-висока е цената, толкова по-голяма е наградата. Едва когато Сула се изгуби зад ъгъла, той се върна в гримьорната на театъра.

Диктаторът вървеше бавно. Как щеше да намери достатъчно сила, за да дочака Метробий? Неговото момче, нищо че вече беше пораснал.

В далечината се чуваха гласове и Сула забави още повече крачка. Не искаше някой да го изненада и да го види в този момент. Сърцето му можеше да подскача от радост в гърдите му, но погледът му издаваше гняв заради тежката задача, която му оставаше да свърши, и тревога — заради мисълта, че именно Далматика може да заплати с живота си заради неговото щастие.

Срещу него се приближаваха двама души. Гласът на единия се издигаше високо, толкова високо, че Сула трудно можеше да го сбърка. Беше Мании Ацилий Глабрион, съпругът на Емилия Скавра, доведената му дъщеря.

— Този човек мина всякакви граници — разправяше Глабрион. Тонът му издаваше едновременно гняв и известно аристократично безразличие и леност. — Проскрибциите му били докарали тринайсет хиляди таланта на хазната, а той дори се гордее с това! Истината е, че би трябвало да зарови главата си в земята от срам! Сумата би трябвало да е десет пъти по-голяма! Имоти, струващи милиони сестерции, биват подарявани. Жена му се гордее с това, че е успяла срещу петдесет хиляди сестерции да закупи имоти за петдесет милиона. Това е позор!

— Доколкото съм чул, ти самият достатъчно си се облажил, Глабрионе — чу се гласът на Катилина.

— Във всеки случай не повече от това, което ми се полага по право. Дъртият стар мошеник! Откъде, намери смелост да излъже, че с проскрибциите ще се свърши още до миналите календи… Оттогава списъците на рострата продължават да се сменят всеки път, щом някой от роднините или копоите му надуши къде из Кампания или по крайбрежието е пропусната нечия вила! Забеляза ли как нарочно изостана, за да си поговорел с онзи актьор, дето игра главната роля? Трудно му е да устои на страстта си към театъра… И към цялата онази паплач в театралните трупи! Разбира се, тази му страст е стара, още от младежките му години, когато той самият живееше в средите на най-долни проститутки, готови да разтворят крака за всеки голтак, минал покрай храма на Венера Еруцина. Предполагам, че старите му приятели и днес не могат да повярват как така един от тях успя да се издигне толкова високо. На теб случвало ли ти се е да видиш петдесет проститутки на едно място? Е, Сула е виждал, и то неведнъж.

— Мери си думите, Глабрионе — предупреди го Катилина, който явно се чувстваше неловко в компанията му. — Току-виж и ти си се озовал в списъците…

Но той шумно се изсмя.

— Не и аз! Аз съм част от семейството, все пак съм зет на Далматика! Дори Сула няма да посмее да проскрибира свой роднина.

Гласовете се изгубиха, но Сула остана зад ъгъла, без да се показва. Беше застинал на мястото си, а в студените му като лед очи припламваха бледи пламъчета. Значи това се говореше за него… След толкова години. Разбира се, Глабрион знаеше клюки, за каквито повечето римляни дори не подозираха… Но също така беше ясно, че ако той решеше, цял Рим щеше да научи и истината, и собствените му измислици. Но колко от това, което Глабрион говореше, беше казано просто ей така? Дали не бе успял да се добере до документи? Самият Сула се беше заел да събира всякакви писмени свидетелства за близкото минало, понеже имаше намерение да напише собствени мемоари — по примера на Катул Цезар десет години по-рано. Къщата му беше пълна с подобни свитъци, лесно можеше да ги изрови човек. Глабрион! Как не се беше сетил досега за него! Та той можеше спокойно да влиза и излиза от дома му! Сред роднините на Сула не всички бяха дискретни като Корнелия Сула или Мамерк! Глабрион! Че кой друг?