Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Ядът от това, че ще трябва още дълго да чака срещата с Метробий, се превърна в изпепеляваща ярост. Цялото му същество се изпълва с гняв и омраза. „Значи — размишляваше той, докато се прибираше към дома си — не съм можел да проскрибирам роднините си, така ли? Е, наистина не мога, тук е прав. Но дали е необходимо чак да го проскрибирам? Дали няма и друг начин?“

И ето, че на самия ъгъл се сблъска с Помпей. Двамата инстинктивно се отдръпнаха крачка назад.

— А, Велики, нима си сам? — учуди се Сула.

— Понякога — отговори той, — самотата е удоволствие.

— Напълно съм съгласен. Но не ми разправяй, че ти е втръснало от Варон!

— Понякога Варон е доста досаден, особено като заговори за Катон Цензор и добрите стари времена и как тогава парите имали истинска стойност. А да не говорим за разсъжденията му за невидимите пръсти на съдбата — усмихна се Помпей.

— Така си е, забравих, че двамата са приятели с Апий Клавдий — съгласи се Сула. Радваше се, че в този неприятен момент се е сблъскал с Помпей. — Ти замислял ли си се, че Апий Клавдий всъщност е доста по-млад, отколкото изглежда.

Младежът се изхили.

— Ами да, разбира се, той просто се е родил старец! Но ти, Сула, май не следиш клюките! Напоследък Апий Клавдий се поизгуби от хоризонта. В града се появи нова звезда — някой си Публий Нигадий Фигул. Същински софист. Или може би питагореец, знам ли и аз… — Той вдигна рамене. — Така и не се научих да правя разлика между философските школи.

— Публий Нигидий Фигул! Фамилията е стара и почитана, но не съм чул някой истински Фигул да живее в Рим. Дали не е някой господин от провинцията?

— Не е от село, ако това имаш предвид. Голям специалист по етруско гадателство, от всичко разбира: гръмотевици, животински вътрешности, всичко… Познава по име всички гънки на черния дроб; аз толкова риторически фигури не знам, колкото той гънки на черния дроб.

— Колко много риторически фигури знаеш, Велики? — попита развеселен Сула.

— Две, мисля. Или може би три?

— Кажи ги.

— „Колор“ и „дескрипцио“.

— Значи две.

— Да, две.

Двамата продължиха да вървят, потънали в мислите си.

— И как се чувстваш като конник, откакто махнах запазените ви места в театъра? — попита Сула.

— Не се оплаквам — призна си Помпей. — Аз не ходя на театър.

— А, ами откъде идваш тогава?

— От Вия Ректа. Бях излязъл да се поразходя. Престоят в Рим започва да ми дотяга. Доста ми е скучно.

— Ти сам ли живееш?

— В известен смисъл. Оставих жена си в Пицен.

— Не ти ли харесва, Велики?

— О, ще свърши работа, докато си намеря нещо по-добро. Иначе ме обожава! Но не е достатъчно достойна за мен, това е.

— Хм, хм. В рода й са били само едили, това ли имаш предвид?

— Баща ми е бил консул, значи и жена ми трябва да е дъщеря на консул.

— Ами тогава се разведи и си хвани някоя консулска щерка.

— Много мразя да се разправям, и с жени, и с бащи.

Точно в този момент на Сула му хрумна нещо, и той се закова насред алеята.

— Богове! — възкликна. — Богове!

Помпей също се спря.

— Моля?

— Скъпи ми конниче, току-що ми хрумна страхотна идея!

— Чудесно.

— О, стига си се правил на важен! Опитвам се да мисля!

Сула протегна ръка и хвана Помпей за рамото.

— Велики, ела утре сутринта, около третия час, да ме видиш в дома ми — изрече и без да обяснява, се забърза към къщи.

Помпей остана на мястото си и сбърчи вежди в недоумение. Най-накрая и той продължи, но не към Палатинския хълм, а към Форума; домът му се намираше в Карина.

Сула се завтече към дома си, като че ли фуриите го бяха подгонили по улицата. Ето, че отново бе намерил с какво да се развлича.

— Хризогон, Хризогон! — изрева диктаторът от вратата, докато тогата му се изхлузваше насред преддверието.

На вратата се появи икономът, доста разтревожен, както често се случваше напоследък. Но Сула дори не забеляза.

— Хризогон, вземаш една носилка и веднага отиваш у Глабрион. Искам Емилия Скавра да ми се яви незабавно.

— Луций Корнелий, къде са ти ликторите?

— О, пуснах ги да си вървят още преди представлението. Понякога са много досадни — рече небрежно диктаторът. — А сега бягай да доведеш Емилия.

— Емилия? За какво ти е? — попита Далматика, дошла да го посрещне.

— Ще научиш — усмихна се той. Жена му внимателно го изгледа.

— Знаеш ли, Луций Корнелий, откакто Аврелия те навести, ти се промени.

— В какъв смисъл?

Далматика се поколеба, но накрая рече:

— Някак ти се промени настроението.