Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Пиесата, която се поставяше на третия ден от празненствата, беше от Плавт, при това много популярна: „Самохвалствата на войника“. Главната роля се играеше от самия Метробий… Лицето му се криеше изцяло зад маската с разкривена, глупашка усмивка. Но ръцете си бяха същите, каквито Сула ги помнеше, а стройното, мускулесто тяло изглеждаше добре в гръцката броня. Разбира се, в края на представлението актьорите свалиха маските и се поклониха; Сула можа да види, че Метробий изобщо не се е променил. Тук-там в гъстите му коси се забелязваха бели косми, а от двете страни на правия му, издължен гръцки нос се очертаваха две големи бръчки — по-скоро знак на зрялост.

Сула не можеше да се разплаче: все пак седеше на първия ред, на едно от почетните места, за които се полагаха и възглавници. Лицето на Метробий беше твърде далеч, чак от другата страна на оркестрината, затова и старецът не можеше да различи погледа на своя любим. Сула беше придружен от зет си Мамерк, затова се обърна към него.

— Би ли помолил актьора, който играеше войника, да дойде за малко при мен? Имам усещането, че го помня отнякъде, но не съм сигурен. Както и да е, ще ми се лично да го поздравя.

Публиката се отправяше към изходите. Придружени от Хризогон и отбягвани от всички, които успееха навреме да ги разпознаят, Далматика и Корнелия Сула се добраха при диктатора и Мамерк в мига, в който Метробий, без да е свалил бронята си, се явяваше пред Сула.

— Ти игра много добре, актьоре — похвали го диктаторът. Метробий се усмихна, сякаш да докаже, че зъбите му стоят непокътнати по местата си.

— Много се радвам, че беше сред публиката ни, Луций Корнелий.

— Ти май беше мой клиент навремето, ако не се лъжа?

— Така е. Освободи ме от задълженията ми малко преди да заминеш на война срещу Митридат — отговори той, без да издава с нищо чувствата си.

— Да, спомням си. Ти ме предупреди за обвиненията, които някой си Цензорин смяташе да отправи срещу мен в съда. Точно преди да почине синът ми. Това беше отдавна, още преди да стана консул.

— Беше щастлива случайност, че успях да те предупредя навреме — съгласи се Метробий.

— Щастлива за мен.

— Ти винаги си бил сред любимците на Фортуна.

Театърът беше почти празен и Сула се обърна към роднините си:

— Вървете у дома. Искам да си поговоря малко с този бивш клиент.

Далматика (която през последните няколко дни не изглеждаше особено свежа) не можеше да откъсне очи от лицето на актьора. Но Хризогон я сепна и тя тръгна след двамата огромни германци, които трябваше да проправят път за съпругата на диктатора, където и да отиваше.

Сула и Метробий останаха далеч зад останалите. Обикновено граждани се възползваха от случая да наобиколят диктатора с молби и жалби, но този път никой не го обезпокои.

— Една разходка — помоли Сула, — не искам нищо повече.

— Поискай всичко — подкани го Метробий.

— Застани пред мен, Метробий, и ме погледни. Виж какво са сторили годините и болестта с мен. Положението ми не се е променило, не може да се промени и отношението ми към теб. Но дори да не ни разделяше вече нищо, аз не бих могъл никого да зарадвам, освен може би онези глупави женички, които все така държат да… И аз не знам, да ми съчувстват може би. Защото не мога да го нарека любов.

— Разбира се, че е любов!

Този път Метробий беше близо, достатъчно близо, за да види в погледа му любов и нежност. При това Метробий беше загрижен за него, без да показва нито отвращение и съжаление.

— Сула, всички ние, които сме станали жертва на магията ти, сме обречени да бъдем твои доживотни заложници! Жени, мъже, няма разлика. Ти си единствен. В сравнение с теб всички други бледнеят. Не говоря за това, че си с добро сърце или достоен за уважение — усмихна се Метробий. — Защото не си. Навярно никой велик човек не притежава добро сърце. И никой не заслужава уважение. Предполагам, че човек, който притежава тези качества, не би могъл да се издигне. Забравил съм всичко прочетено от Платон, затова не съм сигурен двамата със Сократ какво казват по въпроса.

Сула забеляза, че Далматика се е обърнала и го наблюдава. Беше твърде далеч обаче, за да различи изражението й. Накрая тя зави зад близкия ъгъл и изчезна.

— Това, което казваш, дали означава — попита недоверчивият диктатор, — че ако ми позволят да отхвърля тежкото бреме от плещите си, ти ще дойдеш да живееш с мен до края на дните ми? Малко време ми остава, но се надявам поне част от него да посветя на себе си и да не се занимавам повече с римските дела. Ако ме придружиш в моето усамотение, обещавам ти, че няма да изгубиш нищо… Най-малкото няма да се разориш.