Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Веднъж завинаги ще премахнем това положение — заяви Сула. — Народният трибун вече ще упражнява единствено своето право на законодателна инициатива.

Думите му бяха посрещнати със сподавени възгласи. Всички се бяха навъсили и погледите им издаваха пълно недоумение.

— Отсега нататък никой няма да стои над римския Сенат! — гърмеше гласът му. — За тази цел съм решил да премахна всички пълномощия на трибунската власт! Според новия закон човек, който е бил народен трибун, ще се лиши от правото да се кандидатира, за каквато и да е друга длъжност, той няма да стане нито едил, нито претор, нито консул, нито цензор! Нито ще има право да се кандидатира за втори път за народен трибун, преди да са изтекли десет години от края на първия му мандат. Ще може да упражнява своето старо право на вето само в първоначалния му вид — да спасява чрез него индивидуално човек от плебса, който е станал жертва на административно наказание. Никой народен трибун няма да има правото да отменя закони под предлог, че заплашват правата на плебса; няма да има право да отменя дори отделни текстове. Нито ще може да свиква съд.

Кой знае защо Сула спря погледа си на двама души, които поради патрицианския си произход изобщо не биха могли да се кандидатират за народни трибуни: Катилина и Лепид.

— Правото на вето на народния трибун ще бъде жестоко ограничено. Няма да има право да отменя сенатски укази, закони, прокарани с одобрението на Сената, няма да има правото да оспорва решението му за назначаване на провинциални управители или военачалници, нито ще ограничава по какъвто и да било начин правото на Сената да определя външната политика. Народните трибуни няма да имат правото да прокарват закони в плебейското събрание, освен ако не са получили изричното съгласие на Сената под формата на Сенат консулт . Те няма да имат и правото да свиква заседания на Сената.

Сред слушателите му имаше доста мрачни физиономии. Сула нарочно се спря, за да чуе няма ли някой да се изкаже открито против предложението му. Но никой не посмя. За това се покашля и попита:

— Какво ще кажеш по въпроса, Квинт Хортензий?

Той тежко преглътна.

— Напълно подкрепям предложението, Луций Корнелий.

— Някой да не го подкрепя?

Мълчание.

— Чудесно! — отбеляза диктаторът. — Тогава този лекс Корнелия веднага влиза в сила.

— Потресаващо — сподели впоследствие Лепид пред Гай Кота.

— Няма какво повече да кажа по въпроса — съгласи се Кота.

— Тогава защо — попита Катул — не благоволихме дори да се обадим? Защо му предоставихме толкова лека победа? Как може републиката да функционира без народни трибуни?

— А защо — ядоса се Хортензий — не се обади ти ?

— Защото — призна си чистосърдечно Катул — предпочитам главата ми да си остане на раменете.

— И с това разговорът приключва.

— Започвам да осъзнавам — обади се Метел Пий — колко е мъдър Сула! Друг на негово място щеше да премахне длъжността, но не и той! Той не посмя да отрече напълно правото на вето. Просто го изчиства от всички правомощия, които трибуните си присвоиха впоследствие. Така че винаги може да докаже пред опоненти как не е накърнил конституционната основа на републиканското управление. Всичко си е както преди, а това той винаги се е стремял да докаже. Но според мене точно този закон едва ли би проработил. Трибунската длъжност е ценна придобивка за твърде много хора.

— Но законът едва ли ще отпадне, преди да си отиде Сула — отбеляза мрачно Кота.

Всички се разотидоха недоволни. Обаче никой не желаеше да споделя своите мисли и настроения. Твърде опасно беше да се разкриеш пред чужд човек.

Докато дойде време за Аполоновите игри, организирани в началото на квинктил, към изброените закони се прибавиха още два: лекс Корнелия сумптуария и лекс Корнелия Фрументария. Първият се отнасяше до лукса и беше извънредно строг: разпореждаше се римляните да не харчат по повече от трийсет сестерции на човек на едно ядене у дома и по повече от триста на празнична вечеря с гости. Благовония, вносни вина, подправки и накити се облагаха с тежки такси; ограничаваха се разходите за погребални церемонии и гробници; най-накрая пурпурните платове, внасяни от Тир, се облагаха с непосилни мита. Законът за зърното беше възможно най-жестокият: премахваше се продажбата на евтино жито от държавата, което не означаваше, че на държавата се отнема изобщо правото да продава зърно; законът просто лишаваше Сената от възможността да подбива цените на частните търговци.