Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Най-накрая пристигнаха в Тарс, където Долабела с удоволствие се нанесе в двореца на управителя, докато Верес си нае отделна вила, в която можеше да нареди безценната си колекция. Той изпитваше искрено възхищение от изкуството, смяташе да се наслаждава дълго време на своите експонати и дори не помисляше да търси финансово облагодетелстване чрез разпродажби.

Гай Публиций Малеол беше доволен от удобната си къща на брега на река Кидън. Там той разопакова багажа си, включително сребърните сервизи и торбите със злато. Отсега си правеше планове как ще увеличи състоянието на семейството, като предлага срещу главозамайващи лихви пари на онези, които не намерят по-законни източници на средства. В тази насока симпатичният Верес прояви голямо разбиране и голямо съдействие.

Съвсем скоро Долабела се изгуби в рая на своите отдавна мечтани плътски изживявания, и то в съвсем буквалния смисъл: от разните стимулиращи средства, които неуморният Верес му доставяше, съзнанието му често плуваше във въображаеми екстази, та управлението на провинцията лека-полека мина в ръцете на висшия легат и квестора. Верес си даде сметка, че за бъдещата му кариера няма да е добре да закача богатствата на самия Тарс, но затова пък използва времето, за да намисли зловещо отмъщение за Малеол.

В един от безкрайните си разговори с любезния квестор той засегна любимата за всеки истински римлянин тема — завещанията.

— Ето на, на заминаване оставих последното си завещание на грижите на весталките — говореше Верес една вечер. На светлината на големия свещник къдриците му проблясваха като златни. — Предполагам, че и ти така си сторил, Малеол?

— Ами не — отговори му с известно неудобство той. — Да си призная, мисълта изобщо не ми е минавала през ума.

— И таз добра, ами това си е чиста лудост! — възкликна Верес. — Всичко може да случи с хората, когато са на път — пирати, болести, корабокрушения. Ами вземи например бедния Гней Сервилий Цепион, който се удави на път за дома преди двайсет и пет години — и той беше квестор като теб! — Наля още малко от подсиленото вино в красивата емайлирана чаша на Малеол. — Ти просто трябва да напишеш завещание!

И така, разговорът им все около тази тема се въртеше, Малеол бавно се напиваше, а Верес се правеше, че прави като него. Най-накрая легатът реши, че глупавият квестор вече е съвсем пиян, поръча на робите да донесат лист, перо и мастило и на бърза ръка нахвърли на пергамента желанията на Гай Публиций Малеол как да се решат имуществените му въпроси след евентуалната му смърт. Малеол не беше в състояние да чете, но успя да се подпише, след което завещанието беше подпечатано, завряно в някой забутан шкаф в кабинета на квестора и забравено. Само четири дни по-късно авторът му ненадейно умря от неизвестна болест, която лекарите в Тарс единодушно обявиха за натравяне с храна. Верес случайно се натъкна на завещанието на покойника и за своя огромна изненада установи, че най-добрият му приятел, квесторът, е завещал всичко, което притежава, включително и фамилните сервизи, на него, Гай Лициний Верес.

— Много тъжна история — разказваше по-късно той на Долабела. — Завещанието наистина ме зарадва, но предпочитам бедният Малеол да е сред нас…

Дори със замъгленото си от възбуждащите аромати създание Долабела усети лицемерието в думите на легата си. Но не каза нищо, освен че се чудел как да си намери квестор, след като Рим е толкова далеч, а квесторът му е нужен толкова скоро.

— Няма нужда! — успокои го Верес. — Аз съм бил квестор на Карбон и понеже се справях доста добре, той ми удължи правомощията и ме назначи за квестор при себе си в Италийска Галия. Така че най-добре ме назначи мен за проквестор.

И така, делата в цяла Киликия, което ще рече и бюджетните средства на провинцията, минаха изцяло в ръцете на Гай Верес.

Цяло лято той не спря да се труди, макар не точно за доброто на Киликия. От хвърлените усилия се облагодетелстваше най-вече самият той, макар че не можеше да обогатява личната си колекция. Дори Верес не се чувстваше чак дотам сигурен, че да граби от провинцията, която беше назначен да управлява. Нямаше как — поне докато Клавдий Нерон си стоеше в Пергам — да поднови набезите си и из Римска Азия. От остров Самос вече бяха пратили делегация до Клавдий Нерон, която да се оплаче от разграбването на храма на Хера; друг беше въпросът как Клавдий с тъга им съобщи, че не му влиза в правомощията да наказва легатите на други управители. За самосци бе останала единствена утехата да се обърнат към римския Сенат.