Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

Първото, което Метел Пий стори, бе да прибере войската си в добре укрепен лагер. Предпазлив както винаги, той не позволи на легионерите си нито за миг да свалят тежките ризници и шлемове — физическо изпитание, което никой римски войник не обичаше, но в случая нямаше как да избегне при условие, че Хиртулей дебнеше наблизо. Като огромен мравуняк легионерите ровеха, копаеха и засипваха, без да си дават и минутка почивка. Колите, товарният добитък и конете бяха събрани на сигурно в центъра на строя докато отговарящите офицери обозначаваха краищата на лагера, изчисляваха височините на терена и даваха заповеди на спомагателните части. Трийсет и пет хиляди души работеха като един при отлична организация, следвайки изпробваните с векове военни правила. В крайна сметка лагерът беше готов за един-единствен ден, нищо че дължината на всяка страна беше от километър и половина, палисадите бяха осем метра високи и през всеки двеста метра имаше бойна кула — дори дълбокият шест метра защитен ров имаше с какво да стресне врага. Едва когато четирите порти от дебели дървени греди бяха здраво залостени и часовите застанаха на пост, Пий можа да си отдъхне с облекчение — армията му беше на сигурно място.

И все пак денят не беше минал без инциденти. Луций Хиртулей беше решил, че няма да е любезно от страна на Бабата да се обгражда с толкова дълбоки ровове и толкова високи палисади, затова беше извел конницата от своя лагер и беше опитал със сила да прекъсне строителните работи на врага. Но Метел Пий ненапразно беше прекарал три години и половина в Испания: вече започваше да мисли като испанец. Много преди да достигне Сеговия, той беше отделил шестстотин души от нумидийската си конница, които трябваше да следват армията отдалеч и да не се показват. Заповядано им беше да си намерят удобна позиция, от която да наблюдават движенията на Хиртулей. Когато испанската конница се приближи на опасно разстояние до недостроения лагер, нумидийците на свой ред се показаха и я погнаха обратно към Сеговия.

В продължение на осем дни нищо не се случи. Войниците трябваше да си починат, да се чувстват защитени от всякакви вражи нападения, да спят спокойно през нощта и да прекарват деня си в упражнения и безгрижна почивка. От своята палатка в самия център на лагера (двете перпендикулярни алеи в лагера бяха кръстосани нарочно в подножието на малка могила, та да може Пий да вижда над палатките и оградите) Прасчо постоянно излизаше на разходки напред-назад из различните легиони, за да види в какво състояние са кожените платнища на войнишките палатки или дървените бараки на офицерите, разговаряше с всички — от легатите до най-нисшите чинове, обясняваше им плановете си, за да им докаже, че им има пълно доверие.

Метел Пий не беше сърдечен човек, нито общуваше лесно с подчинените си; но пък и не беше толкова неразговорлив, та да отблъсне всякаква близост с войската. Откакто преди битката при Бетис бе доказал колко грижовен може да бъде с армията, войниците се бяха научили да гледат по друг начин на началника си; в началото по-срамежливо, но с времето по-открито, те даваха израз на своята признателност. Гледаха на Пий с искрена обич и му повтаряха колко са му признателни, че успя с предвидливост да ги направи победители в едно решително сражение. За легионерите не беше от значение фактът, че положителното отношение на началника им към тях се дължи единствено на прагматични подбуди, че не се е влюбил изведнъж в тях, ами просто иска да ги използва максимално срещу Хиртулей. Войниците вече добре познаваха Метел Пий: той се бе оказал една сприхава, но все пак добра баба, която знаеше как да се грижи за своите внучета — римските легионери.

От онова сражение войниците на Пий имаха случай да опознаят още по-добре началника си: първо плаваха заедно от Гадес до Емпория и обратно, сетне извървяха заедно хиляда километра из непознати земи, населени с враждебни варвари; а Метел Пий бе успял през цялото това време да ги опази далеч от всякаква опасност. Затова в дните, когато Квинт Цецилий Метел Пий обикаляше палатките в лагера край Сеговия, беше наобиколен от внимание и благодарност. С времето мъдрите му действия, както и римското му чувство за дълг му бяха осигурили армия, с която никога не би се разделил. Тези бяха негови войници. Това, което му беше по-трудно да възприеме, бе, че той беше техният пълководец. Синът му така и не се примири с последното — с голямо усилие на волята придружаваше баща си из безкрайните му разходки из лагера. Метел Сципион не беше толкова традиционалист по възпитание, колкото сноб по характер; по природа беше неспособен да общува на равна нога и да изпитва близост към хора, които стояха по-долу от него в обществото… А може би дори и с такива, които не му отстъпваха по положение, но нямаха родствена връзка с него.