Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

И така, когато най-после двете армии престанаха да се бият, Серторий имаше основание да чака с нетърпение идващото утро.

— Ще обеся Малкия на някое дърво и ще го оставя за храна на птиците — заканваше се той и зловещо се усмихваше. След което с отчаян поглед обиколи офицерите. — Предполагам, че Диана не се е появила?

Не, Диана не се беше появила.

Щом се развидели, двете воюващи страни подновиха сражението. Помпей все още командваше лично легионите си от носилката на раменете на няколко здрави войници. Армията му се беше прегрупирала в късните часове на нощта, редиците бяха стегнати, колоните — прибрани с цел ограничаване на всякакви рискове. Серторий мразеше да се сражава с предпазливи противници.

Изведнъж, скоро след изгрев-слънце, на бойното поле неочаквано се появи многобройна и боеспособна армия: Квинт Цецилий Метел Пий дойде от запад и войските му се врязаха в легионите на Перперна, без да срещат съпротива. За втори път през последното денонощие лагерът на Перперна беше превзет. Метел Пий веднага се насочи към Серторий. Време беше за отстъпление.

Докато двамата с Перперна бързо се оттегляха, Серторий се ядосваше:

— Ако проклетият Метел не се беше появил, щях да пратя Малкия с ритници чак до Рим!

Отстъплението приключи из предпланините на запад от река Сетабис. Там пръсналите се войници на Серторий се построиха отново в боен ред и главнокомандващият, без да се съобразява с Перперна, прегледа цялата армия. Навярно около четири хиляди души бяха загинали в сражението, предимно войници на Перперна. Серторий веднага се зае да прегрупира армията на легата си, така че да сглоби нови кохорти. Перперна имаше намерение да протестира срещу намесата му, искаше му се да се оплаче как главнокомандващият умишлено го злепоставя пред войниците, но Серторий го стрелна с единственото си око и той се отказа от намеренията си. Поне засега.

Най-накрая Серторий научи за гибелта на Луций и Гай Хиртулей при Сеговия, където беше пропаднала и цялата му испанска армия. Непоносима загуба, при това абсолютно неочаквана. Не и когато врагът е бил Бабата от Далечна Испания! А и колко хитро бе постъпил Пий, след като обиколи цяла Испания, само и само да скрие истинските си намерения! Беше подминал Миак и Сертобрига, правел се беше на Хиртулей и се беше движил през нощта, да не се усети отдалеч приближаването на войската по облаците прах!

Испанците се оказаха прави, мислеше си Серторий. С изчезването на Диана изчезна и късметът му. Ако изобщо някога бе имал късмет.

Малкия и Бабата, както научи Серторий, решили, че няма смисъл да продължават похода на юг. След като разчистили бойното поле и обрали всички хранителни припаси на беззащитния Сетабис, двамата поели с войските си на север. Е, няма как, добре се измъкваха. Вече беше секстил, а римляните ги чакаше доста път, преди Малкия да успее да се прибере на сигурно в някой зимен лагер. Но какво ли смяташе да прави Бабата? Щеше ли да се прибере в Далечна Испания, или щеше да продължи на север заедно с Малкия? Квинт Серторий едва сега си даде сметка за умората, която го беше налегнала, но не знаеше как да се отърси от нея. Във всеки случай си каза, че се е възстановил достатъчно, за да подгони Бабата и Малкия. Щеше да избягва откритото сражение, но и нямаше да им даде миг покой.

Лагерът му беше съборен и войската му потегли отново на поход. Предните отряди видяха двете деца, дошли да търсят Квинт Серторий. Босите им крака бяха толкова мръсни, че дори мургавите им телца изглеждаха по-светли от тях. И двете деца носеха лъскави златни обици на ушите и носа. Вързана с въже през врата, между тях пристъпваше и малка кафява сърничка, цялата в кал. Квинт Серторий се просълзи — колко мили дечица! Бяха научили за загубата на бялата сърна, която богинята му беше пратила, и сега идваха да му предложат своето животинче в замяна.

Той клекна, за да се изравни с децата. Беше се обърнал някак настрана, за да не ги изплаши с изваденото си око. За голяма негова изненада при приближаването му сърната започна да подскача и да се опитва да се отскубне от въжето. Изглежда, животните продължаваха да чувстват Квинт Серторий близък!

— Донесли сте ми сърната си? — попита той децата. — Благодаря, благодаря! Но не мога да я задържа. Трябва да вървя да се бия с римляните, затова по-добре я задръжте при себе си.

— Но сърната е твоя — каза момиченцето.

— Моя ли? О, не! Моята беше бяла.

— Тази е бяла — отвърна то, плю в дланта си и потърка козината на сърната. — Виждаш ли?