Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

На априлските календи Квинт Цецилий Метел Пий, известен още като Прасчо, напусна удобната си щабквартира в съседство с град Италика на западния бряг на Бетис и се насочи на север към бреговете на Анас. Водеше всичките си шест легиона заедно с хиляда души нумидийска лека конница. Понеже Метел беше аристократ по душа и не се занимаваше със селскостопанските въпроси, не му направи впечатление, че обработваемите площи, които заобикаля, не са в особено цветущо състояние и че по полята не се полюшват натежали класове, както е бивало в други години. Той самият разполагаше с големи количества зърно в обоза, както и с другите необходими провизии да поддържат бойния дух на армията му.

Когато излезе на брега на Анас, на около двеста и петдесет километра от устието на реката, никакви лузитански бойци не го посрещнаха; това можеше само да го радва, защото означаваше едно — врагът така и не беше научил за придвижването му, навярно продължаваше да го чака при източните брегове на Испания. По горното течение на реката големи селища нямаше, тук-там се виждаха колиби, а и почвата край реката беше доста глинеста и неподходяща за обработване. Разбира се, племената по долното течение на реката скоро щяха да научат за пристигането му, но докато успеят да се организират, той щеше да е далеч от Анас. Лузитаните щяха да го преследват, но нямаше да го настигнат!

Подобно на огромна лъскава змия римската колона се виеше между хълмовете на Централна Испания, решена възможно най-скоро да достигне бреговете на Таг, при град Турмули. От време на време имаха кратки схватки с местното население, но те бяха по-скоро случайни, а и нямаше как жителите на едно-две села да сторят нещо на римските легиони. Понеже крайна цел на похода беше Сеговия, Прасчо предпочете, вместо да върви нагоре по течението на Таг, да продължи направо през платото, кажи-речи напосоки.

Пътят, който следваше, беше обикновена пътека за волски коли, затова пък местното население от векове беше усетило характера на терена и беше използвало всички естествени проходи. Никъде не се налагаше да изкачват или да слизат на повече от петдесетина метра височина, а и никъде не им се наложи да вървят на по-голяма височина от осемстотин метра над морското равнище. Тъй като областта му беше напълно непозната, Прасчо я съзерцаваше с удивление и непрекъснато нареждаше на картографите към щаба си да заснемат възможно най-подробно терена. Жителите на областта бяха малко, а и римляните безмилостно ги избиваха всеки път, щом случайно се сблъскаха с тях.

Нататък голото поле изчезна и легионите се изгубиха в сенчести смесени гори от дъбове и букове, брястове и брези, които ги пазеха от опустошителните лъчи на слънцето. Миналогодишната победа над Хиртулей беше вдъхнала голям кураж у легионерите, както и беше научила началника им да отделя повече грижи за войската. Решен да им спести, доколкото може тежестта на прехода в разгара на горещините и уверен, че върви по график, Бабата внимаваше да не претоварва легионите с ненужен бърз ход, както и да им осигурява винаги добра храна и крепък сън.

Римската колона се промъкна между две високи планини и в крайна сметка се озова в равнината на Дурий — най-непознатата река в цяла Испания. Ако беше продължил все на север, Метел Пий щеше да стигне големия и преуспяващ град Саламантика, но целта му беше друга: той свърна в посока североизток и като се движеше покрай планината, побърза да се изтегли, преди местните племена на ветоните да са го усетили. Тъкмо тях сто и петдесет години по-рано великият Ханибал беше нападнал заради богатите им златни залежи, разорявайки Саламантика. На юнските календи Квинт Цецилий Метел Пий вече се беше настанил на лагер в околностите на Сеговия.

Хиртулей все пак го беше изпреварил и вече го чакаше. Това беше обяснимо, тъй като Ламиний се намираше на не повече от триста километра, докато Метел Пий трябваше да извърви три пъти по-голямо разстояние. Навярно някой жител на Турмули беше пратил съобщение на Серторий, докато Метел прехвърляше Таг, при това е бил забелязал, че римляните продължават похода си на север, не на изток. Серторий беше преценил (както Бабата беше предположил още навремето), че крайната цел на римляните е горното течение на Ибер и че искат да примамят Серторий далеч от морския бряг и от силите на Помпей. А може би Пий имаше дръзкото намерение да удари самото сърце на Серториевите владения. Затова Хиртулей получи заповед да пресече пътя на Бабата, преди да се е добрал до тях. В едно поне Пий беше сигурен — врагът не беше усетил накъде се е насочил в действителност. За да предугади намеренията му, Серторий трябваше да изпитва далеч по-голям респект към Бабата, а той не вярваше в интелектуалните му способности.