Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

Помпей се отдръпна ужасен:

— Не, Афраний, не мога да го направя!

— Защо? — смая се той. Досега Помпей не бе изпитвал морални скрупули.

— Защото — обясни му търпеливо Помпей — на мен Метел Пий ще ми е нужен, ако искам да спася нещо от тази испанска авантюра. Загубих близо една трета от войската си, а няма как да поискам подкрепления от сената, преди да съм постигнал поне частичен успех. Освен това е възможно някой жител на Лаврон да избяга през блокадата и да се озове в Рим — неговият разказ ще бъде чут от много хора. Така истината ще се разбере от цял свят тъкмо в най-лошия момент.

— О, разбирам! — отвърна с огромно облекчение Афраний: Помпей не беше започнал изведнъж да изпитва морални предразсъдъци; просто гледаше на фактите такива, каквито са. — Но значи вече имаш идея какво точно ще обясниш на сената.

— Да, да, имам ! — тросна се киселият Помпей. — Само че не знам как ще го обясня! Какви думи трябва да използвам, това имам предвид! Варон го няма, а кой друг може да пише като него.

— Мисля — предложи тактично легатът, — че за новина като тази най-добре ще бъде да чуят твоите собствени думи. Любителите на художественото слово в сената просто ще си кажат, че използваш прости думи, за да изложиш фактите. Те така са свикнали да разсъждават и без теб. Колкото до онези, които не четат книги, те изобщо няма да се замислят за стила ти.

Подобно логично и прагматично обяснение повдигна донякъде духа на Помпей. Обаче колко дълбоко беше наранена душата му, Афраний не можеше да каже, тъй като ставаше дума за много неща: за гордостта на Помпей, за увереността му в собствените му сили, за образа му пред обществото, за многобройните му образи пред самия него — толкова много рани трудно щяха да се затворят. Може би щеше да си носи цял живот белезите от преживяното унижение.

И така Помпей седна да съчини сам доклада си пред сената. Постоянната воня на разлагаща се плът допълнително го дразнеше. Стигна дотам в саморазобличаването си, че дори писа за глашатаите, които викаха жителите на Лаврон да наблюдават битката, както и за своите си тактически грешки. Най-накрая прати черновата — надраскана с твърд писец върху восък, на много места нечетлива от твърде многото изтривания, на писаря си, който щеше да препише текста (и да поправи грешките) с мастило. Но писмото остана недовършено, защото и проблемът с Лаврон не беше свършен.

Минаха шестнайсет дни. Серторий продължаваше да обсажда Лаврон, докато Помпей не напускаше лагера си. Даваше си ясно сметка, че това не може да продължава вечно: хранителните запаси намаляваха, мулетата и конете слабееха. И все пак той не можеше да отстъпи — не и преди да е освободил Лаврон от обсадата, иначе щеше да стане ясно на всички, че Серторий е господар на положението. Нямаше друг избор, освен да прати хора да събират фураж. Под заплахата от физически мъчения съгледвачите му съобщиха, че теренът на север от лагера е свободен от патрули на Серторий, затова Помпей събра голяма и добре въоръжена дружина от конници и ги прати да търсят фураж по посока на Сагунт.

Само два часа, след като войниците напуснаха лагера, пристигна зов за помощ: хората на Серторий нападнали дружината и избивали конниците. Помпей прати цял легион да спасява дружината, след което прекара няколко часа на палисадата в напрегнато очакване за новини от север.

Едва при залез-слънце глашатаите на Серторий му обясниха всичко:

— Върви си у дома, Малкия! Върви си обратно в Пицен! Имаш работа с големи хора! Ти си просто аматьор! Как се чувстваш срещу професионалисти! Искаш ли да знаеш къде са войниците ти, Малкия? Мъртви са, Малкия! Всички до един! Но този път няма да им береш грижата да ги погребваш, Малкия! Квинт Серторий ще ги погребе вместо теб, без да ти иска нещо в замяна! Ще си прибере доспехите и оръжията им като достатъчно възнаграждение! Върви си у дома, Малкия! Върви си у дома!

Това беше някакъв кошмар, от който беше крайно време Помпей да се събуди. Тези неща не можеха да се случват просто ей — така! Откъде беше намерил хора Серторий, при условие че цялата му армия, включително скритият резерв и конницата, не бяха мръднали от позицията си край града?

— Не бяха легионери или редовна конница, Гней Помпей — съобщаваше му разтрепераният от страх главен съгледвач. — Тези тук бяха местни хора. Сякаш изникват от нищото, удрят от засада, убиват и после изчезват.

Помпей повече не можеше да търпи испанските си съгледвачи и заповяда всички да бъдат екзекутирани. Отсега нататък щеше да използва само земляци от Пицен. По-добре хора, на които вярва, нищо че не познават терена, отколкото такива, които познават добре областта, но на които няма доверие. Това беше първият урок, който научаваше при престоя си в Испания, но нямаше да е последният. Защото Помпей нямаше да се върне в Пицен! Щеше да остане в Испания и да премери сили със Серторий, пък ако ще и да си загубеше главата! Щеше да се бори със същите средства, които противникът използваше. Колкото и грешки да направеше, колкото и пъти онова зловещо чудовище, превъплъщение на омразата към всичко римско, да го надиграеше, той нямаше да се предаде. Беше изгубил шестнайсет хиляди войници и почти цялата си конница. Но нямаше да се предаде, докато не загинеше и последният конник.