Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

Шестте хиляди души отбрани пехотинци, които Серторий бе държал скрити от Помпеевите съгледвачи и от наблюдателницата, която Помпей беше използвал до преди малко, удариха оголения тил на противника и започнаха да секат редиците му, преди авангардът и самият Помпей изобщо да разберат. Когато той усети откъде идва най-голямата опасност, беше твърде късно да се предотврати катастрофата. Крилата му се бяха изнесли толкова далеч напред, че не можеше да ги спре, нещо повече — предните им редици вече влизаха в ръкопашна схватка с легионите на Серторий под стените на Лаврон. А стените гъмжаха от народ — та нали Помпей лично ги беше поканил да станат свидетели на пълното му поражение. След като на няколко пъти се опитаха напразно да обърнат хода на крилата, Помпей и легатите му се заловиха да спасяват каквото могат. С огромни усилия успяха да подредят четирите легиона в центъра в каре. Положението се усложни още повече, когато конницата на Серторий се показа зад стените на Лаврон, където се беше крила, и връхлетя върху Помпеевата конница. Нещастията се трупаха едно връз друго.

Но Помпей командваше добри войници, начело на които стояха способни и съвестни центуриони, армията му се състоеше предимно от ветерани. Изтощени, с напукани от жажда устни, наплашени до смърт от самата мисъл, че някой е успял да надхитри любимия им млад пълководец — нещо, което никой не беше смятал за възможно, те все пак намираха сили да се бият. В крайна сметка Помпей и офицерите му успяха да сформират карето и дори в разгара на сражението да сглобят палисадите на малък лагер.

С падането на здрача Серторий се изтегли и остави на противника да довърши лагера си сред купища от трупове. Под подигравките и ругатните не само на Серториевите войници, но и на жителите на Лаврон, Помпей се луташе като пиян, лишен от правото дори да си поплаче: вместо това трябваше да се усмихва за кураж на изплашените си войници, да повдига духа на разпилените кохорти, да мисли къде има вода и да се чуди как може да се измъкне с чест от подобен позор.

При пукването на зората веднага прати хора при Серторий да сключат примирие, та да погребат мъртвите. Врагът се оказа достатъчно великодушен и Помпей успя да премести лагера си от голото поле на място, където имаше питейна вода. Но пък така му остана време да потъне в мрачните си мисли, които го погълнаха напълно; легатите му тичаха вместо него да наглеждат прибирането, преброяването и погребването на мъртъвците в общите ями. Докато те се мъчеха, а малкото здрави войници градяха солидни дървени огради на новия лагер, Помпей не се показваше от палатката си. Едва след залез-слънце, цяло денонощие след катастрофалното поражение, Афраний намери смелост да поиска аудиенция. При това бе достатъчно деликатен да дойде сам.

— Още няколко дни и ще се оправим с мъртъвците — доложи легатът, все едно това не беше чак толкова важно.

Помпей му отвърна със същия, привидно небрежен тон.

— Колко убити имаме, Афраний?

— Десет хиляди души пехота и седемстотин — конница.

— Ранени?

— Пет хиляди души по-тежко ранени, останалите конници са живи и здрави, но пък конете им ги няма. Серторий е предпочел да избие конете вместо хората.

— Което означава, че разполагам с четири легиона пехота, един легион с тежко ранени и осемстотин души, които не мога да използвам като пълноценна конница.

— Така е.

— Положението е много лошо.

Афраний нищо не отговори.

— Той се падаше братовчед на Гай Марий, нали?

— Точно така.

— Предполагам, това обяснява нещата.

— И аз така предполагам.

Дълго време никой от двамата не продума. Най-накрая Помпей наруши мълчанието:

— Как обаче да го обясня на сената?

Афраний се вгледа в лицето на младия си началник — все едно виждаше пред себе си стогодишен старец. Сърцето го заболя, понеже изпитваше искрена обич към младия пълководец — негов покровител, но и приятел. Афраний се страхуваше, че ако не помогне на Помпей да се изправи на крака, ако не се възвърнеше самочувствието му, ако младежът не придобиеше отново досегашната си надменност, душата му щеше да залинее съвсем и той щеше да умре от мъка. Старецът с посивялото лице беше човек, когото той за пръв път виждаше… И който нямаше дълго да живее.

Затова му предложи:

— Ако бях на твое място, щях да прехвърля цялата вина на Метел Пий. Излъжи, че е отказал да дойде в твоята провинция, излъжи, че Серторий те е нападнал с три пъти по-голяма армия.