Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

Когато в края на секстил Гней Помпей Велики бавно се оттегли от позициите си при Лаврон и крясъците на избиваните по улиците на града римляни кънтяха в ушите му, той вече беше съвсем различен човек от онзи самонадеян, надменен и престъпно нехаен авантюрист, който беше пристигнал по тези места в късната пролет. Новият Гней Помпей толкова беше променен, че с тревога и ужас слушаше подвикванията на Серториевите глашатаи, които преследваха разбитата му армия и обясняваха какво ще се случи с жените на Лаврон, когато бъдат препродадени из далечните северозападни краища на Лузитания. Глашатаите бяха единствените войници, които Серторий прати да преследват Помпей при бягството му на север, покрай Сагунт, покрай Себелаци, покрай Интибили, че и през бродовете на Ибер. За по-малко от трийсет дни той отведе изтощената си от глад армия в зимния лагер при Емпория, откъдето повече не посмя да помръдне. Особено след като научи как Метел Пий е спечелил единствената битка, която е трябвало да води, при това по толкова блестящ начин…

Метел започна военни действия едва след като Балб Старши му донесе писмото от Мемий — трябваше да измисли начин да отърве квестора от обсадата на Нови Картаген. Човекът, когото Серторий смяташе за стара баба, също се беше променил с времето — най-вече заради унизителното отношение на сената, който бе предпочел за негов равноправен сътрудник малкия касапин. На пръв поглед Прасчо беше съобразителен и предпазлив, но в действителност беше храбър и решителен — достоен наследник на храбрия си и решителен баща; трябваше обаче да усети личната обида, за да потърси други пътища и да предприеме по-смели ходове. Навремето баща му Метел Нумидик се беше прославил с изключителната си аристократична надменност, както и с магарешкия си инат, заради който мнозина го мислеха за глупак; негов най-голям враг беше парвенюто Гай Марий, който първо му открадна командването в Югуртинската война, а след това до края на живота му го преследваше с всякакви подли и долни средства. Нещо повече, Гай Марий беше прехвърлил омразата си и към сина на Нумидик, превръщайки го в човек без влияние в обществото и в политик без възможности за кариера, достоен да носи само скромния прякор Пий — Благочестивия, заради пословичната си привързаност към баща си, осъден незаконно от Гай Марий на изгнание. И ето, когато най-после синът бе имал шанс да излезе от сянката и да се отличи като пълководец в армията на Сула, някакво си двайсет и две годишно нищожество, наречено Помпей, се бе появило със своя армия, за да се превърне в любимец на бъдещия диктатор.

Метел Пий беше изключително почтен човек, имаше чувство за отговорност като римския благородник, затова знаеше, че няма да е достойно да превърне Помпей за посмешище с нелоялни средства. Но в желанието си да се наложи над младия си съперник, Прасчо изведнъж се отърси от старите си скрупули и задръжки и за няколко месеца се превърна в съвсем различен човек… и пълководец. Никой не можеше да му забрани да си съперничи с Помпей по броя на решителните победи, никой не можеше да му забрани да докаже преимуществата на потомствените римски аристократи пред самонадеяните пиценски парвенюта. Както и пред парвенютата от Арпин, естествено!

След като се увери в това още през зимата, Пий подбра неколцина проверени войници от римските си легиони и от местните финикийци и ги прати като съгледвачи дълбоко навътре в територията, контролирана от врага. На финикийците той можеше да има пълно доверие — те много повече от римляните се страхуваха от испанските варвари. Скоро след това съгледвачите доложиха на Метел Пий къде точно са се разположили Луций Хиртулей и брат му — в околностите на град Ламиний, в централните области на Испания. Прасчо се бе усмихнал заканително и се бе облегнал на стола си. Обмисли план за действие и прати мислени поздрави до майките на Луций Хиртулей и всички негови войници. Нека си стоят варварите в планините, той, Квинт Цецилий, никога няма да тръгне да катери чукарите на Централна Испания.

Метел Пий се разположи на свой ред близо до устието на река Анас, за да покаже на враждебните лузитани, че смята да се разправи с тях, вместо да мързелува из земите по бреговете на Бетис — стотина-двеста километра по на изток. Но всъщност намеренията му не бяха агресивни, а отбранителни — след няколко месеца усърдна работа на легионите през юни той се увери, че провинцията е добре защитена и че би могла да отблъсне лузитанските пълчища и в негово отсъствие; два легиона щяха да са достатъчни да пазят крепостите.