П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Да, да — съчувствено поклати глава Бил. — И той им се е поддал, така ли?

— Напълно. Жалко беше да го гледа човек. Беше истински скитник из пристанищата.

— Спомням си един разказ на Моъм точно за един такъв човек — вметна Джийвс.

— Обзалагам се, че твоят приятел Моъм, който и да е той, никога не е срещал такава развалина като Сикамоур. Той беше стигнал дъното и проблемът беше какво можеше да се направи. Тъби Фробишър и Субахдар, разбира се, понеже не бяха представени, гледаха настрани и не участваха в разговора, така че всичко зависеше от мен. За хора, които се бяха оставили Изтокът да ги поквари, не можеше да се направи много, освен да им дадеш малко пари да си купят няколко питиета и аз тъкмо щях да бръкна в джоба си за baht или tical , когато изпод опърпаната си риза този тип Сикамоур измъкна нещо, от което хлъцнах. Дори Тъби Фробишър и Субахдар, въпреки че не бяха представени, престанаха да се преструват, че на масата няма никой и също зяпнаха. „Sabaiga!“ — викна Тъби. „Pom bahoo!“ — ревна Субахдар. И аз въобще не се изненадах от тяхната реакция. Беше огърлицата, която видяхте тази вечер върху шията на… — капитан Бигър се запъна за секунда. Той си беше спомнил как бе докоснал с пръсти тази нежна извивка. — … върху шията — продължи той, викайки на помощ цялото си самообладание — на госпожа Спотсуърт.

— Не може да бъде! — възкликна Бил и дори Джийвс, изхождайки от факта, че едно мускулче в единия край на устата му бе трепнало леко, изглежда се бе убедил, че след мудното начало разказът наистина се бе сдобил с интрига. Сега вече беше ясно, че цялата тази интродукция с първите и вторите питиета е била необходим художествен елемент, пресъздаващ атмосферата и подготвящ декорите за истинската драма.

— Предполагам, че няма да искаш да купиш това, Бимбо, стари приятелю? — каза този тип Сикамоур, люшкайки огърлицата така, че диамантите й да блещукат като звезди. А аз викнах: „Да ме опържат в зехтин, ако мога да разбера откъде си взел това нещо.“

— Точно това щях да попитам и аз — присъедини се Бил, изгарящ от любопитство. — Откъде я е взел?

— Един господ знае. Не трябваше да питам. Беше страшно невъзпитано. Това е едно от нещата, които се научаваш да не правиш на изток от Суец. Никога да не задаваш въпроси. Сигурно беше, че зад това се крие някаква тъмна история… грабеж, дори убийство. Без да дочакам отговор само попитах „Колко?“ и той ми каза цена, далеч надвишаваща моя бюджет и изглежда сделката щеше да пропадне. Но за щастие Тъби Фробишър и Субахдар — вече ги бях представил на Сикамоур — предложиха финансовата си помощ и след като покрихме сумата, той си тръгна, потъвайки обратно в мрака, от който се беше появил. Тъжна история, много тъжна — заключи капитан Бигър и замълча, връщайки се в мислите си към миналото.

После отново се върна към настоящето.

— Това е — завърши той с чувство за изпълнен дълг.

— Но как е станала твоя? — попита Бил.

— Кое?

— Огърлицата. Ти каза, че е била твоя, но от разказа дотук стана ясно, че е преминала в притежание на синдиката.

— О, а, да, не съм го споменал, значи. Хвърляхме чоп и аз спечелих. На Тъби никога не му върви с костите. Нито пък на Субахдар.

— А как се озова на шията на госпожа Спотсуърт?

— Дадох й я.

— Даде й я?

— Защо не? Проклетото нещо не ми трябваше, а госпожа Спотсуърт и съпругът й бяха много любезни с мен. Горкият човек беше разкъсан от лъв, а каквото остана от него бе изпратено в Найроби. А когато госпожа Спотсуърт на другия ден напускаше лагера, аз си помислих, че е въпрос на възпитание да й подаря нещо за спомен, така че й показах огърлицата и я попитах дали би искала да я има. Тя каза, че би искала, така че аз й я дадох и тя си замина заедно с нея. Това имах предвид, като казах, че проклетото нещо в действителност е мое — поясни капитан Бигър и се обслужи с още едно уиски.

Бил беше впечатлен.

— Това напълно променя ситуацията, Джийвс.

— Определено, милорд.

— В крайна сметка, както любезният господин Бигър казва, огърлицата на практика е негова и той просто иска да я заеме за час-два.

— Именно, милорд.

Бил се обърна към капитана. Беше взел решение.

— Ще си стиснем ръцете — каза той.

— Ще го направиш ли?

— Без да се замисля.

— Знаех си, че си стабиляга!

— Да се надяваме, че ще излезе гладко.

— Няма начин. Закопчалката е хлабава.

— Исках да кажа, дано нещо не се обърка.

Капитан Бигър този път схвана идеята и предложи на събеседника си целия запас от оптимизъм и бодрост, който притежаваше.