П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Това официално потвърдено ли е, сър?

— Направо от яслите.

— В такъв случай трябва да призная, че не бих могъл да изкажа никакви възражения срещу вашия план.

Бил поклати глава със съмнение.

— Аз продължавам да го наричам кражба.

Капитан Бигър цъкна с език.

— Не можеш и ще ви кажа защо. Преди време тази огърлица в действителност беше моя.

— В действителност беше каква?

— Моя. И за да ви убедя — добави капитанът, — ще ви разкажа една история.

Известно време той мълча замислен. Излизайки от унесеното си състояние, той откри че чашата му е празна и посегна да я напълни отново. Поведението му беше на човек, който открива, че сделката, която е предложил, се е провалила и затова възнамерява да спаси нещо от руините, изпивайки колкото се може повече от уискито на домакина си. Когато и последната капка от освежителната течност се изниза през гърлото му надолу към други органи, той избърса уста с опакото на ръката си и поде епичния си разказ:

— Знае ли някой от вас двамата Дългия бар в Шанхай? Не? Е, това е Café de la Paix на Изтока. Казват, че ако седите достатъчно дълго в него, може да сте сигурни, че рано или късно ще срещнете всички свои приятели. Същото е и с Дългия бар. Преди няколко години се случи да отида в Шанхай и разбира се веднага наминах оттам, мислейки, че Тъби Фробишър и Субахдар са на хиляди мили от това място. Какво бе смайването ми, когато първото нещо, което попадна пред погледа ми бяха тези двама достойни мъже. „Здрасти, Бвана, старче“ — казаха ми те, когато ме видяха да влизам, а аз от своя страна им викам: „Здравей, Тъби! Здрасти, Субахдар, друже“, а Тъби казва: „Какво ще сръбнеш, стари приятелю?“, а аз му отговарям: „А вие какво пиете?“. Те ми казаха, че са на стингас, а аз им викам, че и на мен ще ми дойде добре едно такова питие и започнахме да си говорим за туй-онуй, къде сме се срещнали последния път и разни такива неща. А когато изпразнихме чашите, аз им казах: „Следващото е от мене. Какво да бъде, Тъби?“, а той ми вика, че твърдо остава на стингас. „За тебе, старче?“ — питам Субахдар и той ми казва, че е твърдо за стингас, тъй че извиках бармана и му поръчах стингас за всички. И за да не изпадам в подробности, когато питиетата пристигнаха, Тъби вдигна тост „Късмет, приятели!“, „Късмет, стари мазоли!“ — отвръща Субахдар, а аз им казвам „Наздраве“ и гаврътваме чашите.

Джийвс се изкашля — почтително, но твърдо.

— Извинете, сър.

— А?

— Съжалявам, че прекъсвам нишката на вашия разказ, но тя води ли нанякъде?

Капитан Бигър потъмня поради невъзможност да се изчерви от възмущение. Човек, който разказва един добре подреден и логически смислен разказ, не обича да бъде питан дали той води нанякъде.

— Дали води нанякъде? Какво искаш да кажеш с това дали води нанякъде? Разбира се, че води. Тъкмо сега стигам до завръзката. Малко след като привършихме с това второ раздаване на стингаса, в бара влезе един образ с опърпана риза и джинси, който явно очакваше всеки момент да бъде изхвърлен навън с ритник по задника.

Въвеждането на нов и неочакван герой изненада Бил.

— Кой е този образ с опърпаната риза и джинсите?

— Този, за който току-що говорех.

— А кой е той?

— С право питаш. Аз не го познавах. Виждах, че и Тъби не го познава, нито пък Субахдар. Обаче той се примъкна при нас и първото нещо, което каза, обръщайки се към мен, беше: „Здрасти, Бимбо“, а аз го погледнах и го попитах: „Кой, по дяволите, си ти, друже?“, защото не ми бяха викали Бимбо откакто бях трил училищните скамейки. Там всички ми казваха така кой знае защо, но на Изток го преиначиха в „Бвана“. А той ме попита: „Не ме ли позна, старче? Аз съм Сикамоур“. А аз го погледнах отново и викнах: „Какво е пък това? Сикамоур? Сикамоур? Да не искаш да кажеш, че си Боу Сикамоур, с когото учехме заедно в Уипингам, старче?“, а той ми кима: „Точно така, старче. Само че сега съм Хобо Сикамоур.“

Споменът за тази печална среща обезкуражи капитан Бигър за момент. Той се почувства задължен да напълни чашата си с уискито на Бил преди да е в състояние да продължи.

— Човек можеше да ме бутне с перце и щях да падна — обобщи той чувствата си. — Този Сикамоур беше най-свестният, най-стабилният от всички в Уипингам.

В този момент Бил, който следеше с подчертан интерес фабулата, се поинтересува.

— Значи в Уипингам има свестни хора, така ли?

— Много свестни, а този приятел Сикамоур, както казах, беше най-свестният от всички. Неговата свестност беше извън всякакво съмнение. И сега се появява в опърпана риза и джинси и дори не си носи училищната вратовръзка. — Капитан Бигър въздъхна. — Веднага разбрах какво е станало. Все същата история. На Изток човек може да пропадне много лесно. Пиене, жени и неплатени дългове…