Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

Окончателният състав на компанията включваше Доналд и Макс, Теодор, Кралевски, Свен, който пристигна в последния момент от Атина, Спиро и нашето семейство. Събрахме се в 5,30 часа сутринта при хлътналите в морето стъпала зад кралския дворец в града, където една тантуреста, прясно боядисана бензина ни приветстваше с клатушкане върху леките вълнички. Качването на борда ни отне доста време. Трябваше да натоварим многобройните кошници с храна и вино, готварските принадлежности и огромния чадър на мама, без който тя отказваше да пътува през летните месеци. После Кралевски, с поклони и усмивки, трябваше да изпълни ритуала с подаването на ръка на мама и на Марго, за да се качат на борда.

— Внимавайте сега да не се спънете. Точно така! — говореше им той и ги поемаше в лодката с цялата учтивост на венециански дож, който помага с ръка на новата си дама да влезе в гондолата.

— За щастие — каза Теодор, като се взираше проницателно в синьото небе изпод периферията на меката си шапка, — за щастие, изглежда, че… ъ-ъ… нали разбирате, денят ще бъде чудесен. Радвам се, понеже, нали разбирате, и от най-малкото клатушкане ми става лошо.

Свен стъпи накриво, когато се качваше на борда, и почти изтърси скъпоценния си акордеон във водата, но дългата ръка на Макс го спаси от гибел в морето.

Най-после всички се настанихме в лодката. Тласнаха бензината, запалиха двигателя и потеглихме.

В бледия перлен опал на ранната утринна омара, градът приличаше на някакво детско творение от дървени кубчета. Фасадите на високите стари къщи във венециански стил, леко изронени и оцветени в нюанси на кремаво, кафяво, бяло и цикламено розово, под воала на утрото изглеждаха като зацапана пастелна рисунка.

— Живот на океанска вълна! — издекламира Кралевски, като драматично вдишваше топлия неподвижен въздух. — Точно това ни трябва!

— Въпреки че морето изглежда съвсем спокойно — отбеляза Теодор, — мисля, че има леко, почти недоловимо вълнение.

— Ами, глупости, Теодор! — каза Лари. — На водата можеш да оставиш либела и мехурчето изобщо няма да мръдне!

— Добре ли е майката? — с нежен глас попита Макс.

— О, да, драги, благодаря, много съм добре — отговори мама. — Но малко се безпокоя дали Спиро не е забравил чесъна.

— Не тревожи се, госпожи Дарълс — каза Спиро, който беше чул забележката. — Взел съм всички нещо, кои ми казала.

След като прегледа най-внимателно акордеона и се увери, че не се е повредил от падането, Свен го сложи на гърдите си и прокара пръсти по клавишите.

— Една морска песничка за настроение! — обяви Доналд. — Ето какво ни трябва. Йо-хо-хо и бутилка ром.

Оставих ги да пеят и отидох в предния край на бензината, легнах по корем и вперих поглед надолу пред носа й, който пореше синьото, гладко като стъкло море. Понякога водата пред нас се набраздяваше от ята хвърчащи риби. Когато изскачаха на повърхността и се плъзгаха по нея, те отразяваха блясъка на слънцето, сини и сребристи като луната. Наподобяваха лястовици, литнали за насекоми в синя ливада.

В осем часа пристигнахме. Брегът се простираше около половин миля под склоновете на Пантократор. Тук маслиновата горичка слизаше почти до морето — разделяше ги тясна ивица чакъл. Наближихме брега, изключихме двигателя и продължихме да се движим плавно по инерция. Сега в тишината чувахме цикадите, които ни приветстваха с цвъртенето си. Бензината с дълбока въздишка заби нос в камъчетата на плитчините. Пъргавото почерняло лодкарче излезе на носа на лодката, взе котвата, скочи на брега и здраво я заби в чакъла. После натрупа камара от сандъчета до носа и направи нещо като клатушкаща се стълба, по която слязоха мама и Марго. Кралевски беше на поста си — той ги поемаше и се покланяше елегантно, щом стъпеха на брега. Само малко поразвали ефекта, понеже мръдна невнимателно назад, нагази в шест инча морска вода и ръбът на елегантния му панталон безвъзвратно изчезна. Най-после слязохме с всичките си партакеши. Оставихме ги под маслиновите дървета като остатъци от корабокрушение и потеглихме нагоре по хълма към вилата на Ставродакис.

Вилата беше голяма, квадратна, с избелял червен цвят и зелени капаци на прозорците. Височината й подсказваше, че долният етаж всъщност е просторна изба. По алеята вървяха с котешка грация много селски девойки и носеха кошници с грозде на главите си. Ставродакис се промушваше между тях, за да ни посрещне.

— Много мило, много мило! Наистина много мило! — продължаваше да повтаря той, докато се запознаваше с всеки от гостите.