Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— О, не! — Марго потрепери от ужас. — Само като си помисля, ме полазват тръпки.

Морето беше спокойно и топло, изглеждаше като лакирано и само леки вълнички се плискаха лениво на брега. Нагорещеният чакъл хрущеше и се местеше под краката ми. Големите и малките камъчета, с които беше покрит брегът, имаха причудливи форми и цветове. Изгладени от вълните и от лекото триене едно о друго, те бяха изваяни в безброй форми: остриета на стрели, сърпове, петлета, коне, дракони, морски звезди. Шарките им бяха удивителни! Запазили багрите на земната сърцевина отпреди милиони години, сега те се открояваха, полирани от морето: бели със златистожълт или червен филигран; кървавочервени с бели точици; зелени, сини; бледо сиво-бежови, бежови, кафяви в тъмни ръждивочервени краски, отпечатани като папрат върху тях; розови с бели египетски йероглифи, съдържащи мистично, неразгадаемо послание. Всичко това ми приличаше на разкрито съкровище от скъпоценни камъни, пръснати покрай морето.

Нагазих в топлите плитчини, гмурнах се и доплувах до по-хладна вода. Тук, ако си поемеш въздух и се оставиш да потънеш до дъното, мекото кадифено одеяло на морето за момент запушва ушите и те писват. След малко се нагаждат към подводната симфония: далечното туптене на корабен мотор, слабо като ударите на сърце, нежният шепот на пясъка, когато вълните го изтеглят и връщат отново на мястото му, и най-вече напевният звън на камъчетата покрай брега. За да можех да чуя как морето работи над големия си запас от камъчета, как ги търка и лъска с любов, плувах от дълбоките води към плитчините. Закотвях се с шепа многоцветни камъни и после, с потопена във водата глава, слушах музиката на брега при всяка милувка на малките вълни. Ако можеха, мислех си, ореховите дървета щяха да издават същия звук. Хрускане, звънтене, скърцане, мънкане, хриптене, тишина, докато вълната се отдръпва, и след това всичко се повтаря в различна тоналност при следващата вълна. Морето свиреше на брега като на музикален инструмент. Починах си малко в топлите плитчини, а после сънливо се отправих към маслиновите горички.

Всички спяха проснати безразборно около остатъците от храната. Изглеждаше като сцена след някаква страшна битка. Свих се като съсел между корените на едно голямо маслиново дърво и се унесох в сън.

Събудих се от звънтене на чаени чаши. Марго и мама постилаха покривката за чая. Спиро съсредоточено гледаше огъня, на който беше сложил метален чайник. Изведнъж чайникът засъска и нахално се залюля към него. Спиро го сграбчи за дръжката с голямата си ръка и изля врящата вода в порцеланов чайник. После се обърна и навъсено погледна към проснатите тела.

— Чайове — изрева той гръмогласно. — Чайове е готов!

Всички се стреснаха и ококориха очи.

— Боже господи! Бива ли да крещиш така, Спиро? — жално попита Лари с прегракнал от спане глас.

— Чай? — каза Кралевски, като се разсъни и се огледа наоколо с вид на раздърпана нощна пеперуда. — Чай! Ей богу. Чудесно!

— Господи, боли ме главата — оплака се Лесли. Трябва да е от онова вино. Удря те като къч от муле.

— Да, и аз се чувствам малко отпаднал — обади се Лари, като се прозяваше и се протягаше.

— Чувствам се като удавник — каза уверено Макс. Удавен в малвазия и после съживен с изкуствено вдъхновение 43 43 Игра на думи: inspiration — вдъхновение; aspiration — дишане(англ.). — Б.пр. .

— Защо винаги така безмилостно кастриш английския език? — попита Доналд с раздразнение. — Бог ми е свидетел — достатъчни са хиляда англичани, за да развалят нашия език, без да е нужно да се намесват и чужденците.

— Спомням си, че четох някъде… — започна Теодор, който се беше събудил мигновено като котка и след като беше спал също така леко, изглеждаше безупречен, съвсем бодър. — Спомням си, веднъж четох, че в планините на Цейлон едно племе говори на език, който никой не може да разбере. Искам да кажа, че дори езиковеди не са могли да го разберат.

— Това ми напомня английския на Макс — каза Доналд.

Под въздействието на чая, препечените филийки с масло, солените бисквити, сандвичите с кресон и огромната плодова пита, сочна, крехка и ухаеща, започнахме да се разсънваме. По-късно отидохме до морето и поплувахме в топлите води, докато слънцето се скри и планината хвърли сянката си над брега, който изведнъж стана студен и безцветен. Отидохме във вилата на Ставродакис и седнахме да наблюдаваме залеза: цветовете потъмняваха и се сливаха над морето. Разделихме се със Ставродакис, който настояваше да ни даде дузина големи бурета от най-хубавото си вино за спомен, и се върнахме при бензината.