Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Да, добре, но ако ни извините — каза мама нервно, — мисля, че е по-добре аз и Марго да тръгваме.

— Но другите, другите нали ще дойдете горе в къщи да пийнете малко вино? — помоли Ставродакис.

— Разбира се, че ще дойдем — прие Лари, като че му правеше услуга.

— Малвазия! — повтаряше Макс, като въртеше очи в захлас. — Ще пийнем малвазия!

И тъй, Марго и мама отидоха на брега да помагат на Спиро за обеда, а Ставродакис припряно ни заведе отново на верандата и започна да ни налива с вино, така че когато стана време да се връщаме на брега, бяхме в повишено настроение, загрети и зачервени.

— Сънувал — изви гласа си в подобие на песен Макс, когато вървяхме между дърветата заедно с доволния Ставродакис, когото бяхме поканили да обядва с нас. — Сънувал, че съм в мраморни зали с ладии и трева край мен.

— Прави това само за да ме дразни — довери се Доналд на Теодор. — Той прекрасно знае тази песен.

На брега на морето, под дърветата, три огъня, поддържани с дървени въглища, искряха, светлееха и извиваха тънък дим към небето. На тях вряха и цвъртяха най-различни ястия. Марго беше постлала под сянката голяма покривка, слагаше прибори и чаши, и пееше фалшиво. Мама и Спиро се бяха навели като вещици над огньовете, мажеха едно цвъртящо печено яре със зехтин и счукан чесън и заливаха с лимонов сок голяма риба, съблазнително препечена на скарата.

Обядвахме бавно, изтегнати около чистата покривка, а в чашите ни искреше вино. Месото на ярето беше тлъстичко, сочно и напоено с подправки, а рибата се топеше в устата. Разговорът потръгна и се оживи, а после отново затихна.

— Трябва да си влюбен в някое камъче — започна важно Свен. — Гледаш една дузина камъчета и си казваш: „Пфу! Това не е за мен.“ Тогава виждаш едно от тях — елегантно и изящно, и се влюбваш в него. Също както с жените. После обаче идва бракът, а той може да е ужасен. Бориш се с камъка и откриваш, че е твърд. Ти си в отчаяние, но после внезапно той омеква в ръцете ти като восък и създаваш една форма.

— Спомням си — каза Теодор, — когато ме покани Берлинкур. Нали го знаете, оня френски художник, който живее отвъд, при Палеокастрица. Той ме покани да отида да видя работите му. Каза… ъ-ъ… разбирате ли, съвсем ясно: „Ела да видиш картините ми.“ Отидох един следобед и той ме посрещна много добре. Почерпи ме… ъ-ъ… разбирате ли, с чаени курабийки. После аз казах, че бих искал да видя картините му, и той посочи едно голямо платно, което беше на… ъъ, как беше това нещо, дето използват художниците? А, да, статив. Беше доста хубава картина, наистина. На залива при Палеокастрица с манастира. Когато й се налюбувах, огледах се наоколо да видя къде са останалите му работи, но такива очевидно нямаше. Тогава аз… ъъ… го попитах къде са останалите му картини. Той посочи към статива и каза… ъъ… „Тук отдолу“. Излезе, че той не можел да си осигури платна и затова рисувал картините една върху друга.

— Великите художници са обречени на страдание печално промърмори Свен.

— Когато дойде зимата, ще ви заведа до блатото Бутринго — каза ентусиазирано Лесли. — Там има страхотно много диви патици, а горе по хълмовете дяволски големи глигани.

— Патици ги обичам, но глигани доста големи за мен — обясни Макс с увереността на човек, който си знае мярката.

— Не смятам, че Макс е годен за тая работа — каза Доналд. — Той вероятно ще офейка в критичния момент. Чужденец, нали знаете.

— И след това — говореше мама на Кралевски, слагате дафинов лист и киселец точно преди да започне да къкри.

— И тъй аз му казал, госпожице Марго, казал му, че не ме интересува, дори и да е френски посланик, той е копеле.

— А пък на края на блатото, разбира се, там е малко трудно да се върви, понеже почвата е съвсем мека — можеш да удариш горски бекаси и бекасини.

— Спомням си, че веднъж посетих едно село в Македония, където правеха много странни… ъъ… разбирате ли, дървени фигурки.

— Познавах една жена, която го приготвяше с щипка джоджен вместо с дафинов лист.

Беше най-горещото време на деня, когато дори и цикадите забавят песента си и от време на време се запъват. Черните мравки се движеха делово по покривката и събираха трохите. Една конска муха с блестящи като смарагди зли очи кацна за малко на брадата на Теодор и след това отбръмча.

Натъпкан с храна и вино, бавно станах и тръгнах надолу към морето.

— А понякога — чух Ставродакис да говори на Марго, — понякога бъчвите наистина крещят. Вдигат шум, като, че се бият и не ме оставят да спя.