Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Съвсем необикновено! — каза той. — Човек не може и да предполага, че ще попадне на такова нещо в маслинова горичка. Обзалагам се, че си бил много изненадан.

После очите му просветнаха и той се замисли, вдигнал очи към тавана. Без да иска, разля кафето си в чинийката. Очевидно моят интерес към мечката беше предизвикал рояк от мисли в главата му.

Преди няколко дни бях слушал част от мемоарите му и зачаках с нетърпение да видя какво щеше да разкаже по-нататък.

— Като младеж — започна Кралевски и ме погледна изпитателно, за да провери дали слушам, — като младеж бях малко развей — прах. Винаги правех бели.

Той се усмихна на себе си, унесен в спомени, и изтръска няколко бисквитени трохи от жилетката си. С изящния маникюр на ръцете му и с големите му, нежни очи ми беше трудно да си го представя като развей — прах, но покорно слушах.

— По това време си мислех, че ще постъпя в пътуващ цирк — каза той с вид на човек, който се изповядва в детеубийство. — Спомням си, че в селото, където живеехме, дойде голям цирк, и аз присъствах на всяко представление. Буквално на всяко представление. Опознах циркаджиите много добре и те дори ме научиха на някои от номерата си. Казаха, че съм отличен на трапеца.

Той ме погледна с крайчеца на окото си да разбере как ще реагирам. Кимнах сериозно, като че нямаше нищо смешно в това — Кралевски на трапец в трико с пайети.

— Искаш ли още една бисквита? — попита той. Да? Точно това ни трябва. И аз мисля да си взема една.

Дъвчейки бисквитата, аз търпеливо го чаках да продължи.

— Е, просто не усетих кога измина седмицата и дойде вечерта на последното представление. За нищо на света нямаше да го пропусна. Придружаваше ме една дама, една моя приятелка, която желаеше да види цирка. Колко се смя тя на клоуните! И беше във възторг от конете. Тя не предполагаше какъв ужас ни очакваше.

Кралевски извади слабо напарфюмираната си кърпичка и потупа с нея влажното си чело. Той винаги се вълнуваше повече, когато приближаваше до кулминацията на разказа си.

— Последният номер изпълняваше укротителят на лъвове.

Позамълча, за да може цялата трагичност на разказа да проникне в съзнанието ми.

— Той имаше пет животни. Огромни нубийски лъвове с черни гриви. По негови уверения, току-що докарани от джунглата. Дамата и аз седяхме на първия ред, за да виждаме най-добре арената. Нали знаеш кафеза от решетки, дето го монтират за номера с лъвовете? Е, добре, по средата на номера на една от решетките се разхлабиха болтовете и тя падна навътре. За наш ужас видяхме как удари главата на укротителя и го простря в безсъзнание.

Кралевски спря за малко, сръбна нервно глътка кафе и избърса още веднъж челото си.

— Какво трябваше да се направи? — зададе той риторичен въпрос. — Имаше пет огромни ръмжащи лъва, а до мен стоеше дама. Мислех трескаво. Ако трябваше да се спасява дамата, виждах само един изход. Сграбчих бастуна си, скочих на арената и влязох в кафеза.

Издадох едва доловими звуци в израз на възхищение.

— През седмицата, когато посещавах цирка, бях изучил много внимателно метода на укротителя на лъвове и сега благославях съдбата за това. Ръмжащите зверове се надвесиха над мен от пиедесталите си, но аз ги погледнах право в очите. Човешкият поглед, нали знаеш, има голяма власт над животното. Бавно ги фиксирах с пронизващ поглед и с насочен към тях бастун ги овладях, изтиках ги инч по инч към коридора им и ги прибрах в клетката. Една ужасна трагедия беше предотвратена.

Казах, че дамата сигурно му е била признателна.

— Да, наистина, тя наистина беше много признателна. Дори се увлече и каза, че съм го направил по-добре от самия укротител.

Попитах дали, когато е бил в цирка, е имал нещо общо с дресирани мечки?

— С най-различни животни — отговори с доста въображение Кралевски. — Слонове, тюлени, кучета, мечки. Там имаше всякакви животни.

В такъв случай, казах аз колебливо, не би ли искал да дойде и да види мечока? Точно отвъд пътя. Макар че не е цирк, може би щеше да го заинтересува.

— Ей богу, това е идея! — Кралевски извади часовника си от джоба на жилетката и го погледна. — Десет минути, а? Тъкмо за малко разведряване.

Той взе шапката и бастунчето си и тръгнахме заедно по тесните многолюдни улици на града, които ухаеха на плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб. Попитахме няколко малчугани и разбрахме къде собственикът на Павло дава представлението си — голям, мрачен хамбар на гърба на един магазин в центъра на града. Взех назаем малко пари от Кралевски и купих едно лепкаво парче нуга, защото не можех да отида при Павло, без да му занеса подарък.