Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Олеле! — изпищя Марго, като че я деряха жива. — Напада ни.

— Джери, внимавай! — викна мама.

— Не отговарям, ако дам на това момче заслужен урок — каза Лари.

— Ако оцелееш — обади се Лесли — Я млъквай, Марго, ти само влошаваш положението ни. Ще раздразниш тая ужасна твар.

— Мога да пищя, колкото си искам! — възмути се Марго.

Всички бяха така вбесени, че нямах възможност да се обадя. Сега се опитах да им обясня, че, първо, Павло не е мой и, второ, че е питомен като куче и няма да посегне и на муха.

— Две твърдения, на които отказвам да вярвам! — отряза ме Лари. — Ти си я задигнал от някой опожарен цирк. Не само ще бъдем изкормени, но и ще ни арестуват, защото укриваме откраднати животни.

— Хайде, хайде, миличък! — успокои го мама. — Нека Джери да обясни.

— Да обясни? — извика Лари. — Да обясни? Как ще обясни присъствието на дяволски голяма мечка в гостната стая?

Казах, че мечката е на един циганин, който има говореща глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марго.

Обясних, че Главата е без тяло и може да говори.

— Момчето е чалнато! — заяви Лари, дълбоко убеден в думите си. — Колкото по-скоро го освидетелстваме, толкова по-добре.

Цялото семейство се беше оттеглило в най-далечния ъгъл на стаята и трепереше.

Казах възмутено, че разказът ми е абсолютно верен, и за доказателство накарах Павло да поиграе: сграбчих едно парче кекс от масата, вкарах пръста си в халката на намордника му и произнесох същите думи, които бях чул от господаря му. С жадно впити очи в кекса. Павло изрева и започна да играе с мен.

— О-о-о, гледайте — учуди се Марго. — Гледайте! Играе.

— Хич не ме интересува, ако ще и да играе като цяла балетна трупа — каза Лари. — Искам да махнете това проклето нещо оттук.

Мушнах кекса през намордника на Павло и той лакомо го погълна.

— Той наистина е доста мил! — рече мама, като нагласяваше очилата си и се взираше в него. — Спомням си, че едно време брат ми имаше мечка в Индия. Много симпатично животно беше.

— Не! — ревнаха Лари и Лесли в хор. — Няма да му дадеш да я купи!

Казах, че не мога да я купя, защото мечкарят не иска да я продава.

— Много добре постъпва човекът — заключи Лари. — Защо не му я върнеш, ако си свършил вече с кабаретния си номер?

Взех още едно парче кекс за примамка, пак закачих пръста си на халката на Павловия намордник иго поведох навън. По средата на пътя към маслиновата горичка срещнах обезумелия мечкар.

— Ето го! Ето го! Проклетникът. Не можех да си представя къде е отишъл. Обикновено никога не се отделя от мен и затова не го държа вързан. Трябва много да те е харесал.

Честността изискваше да призная, че Павло ме последва само заради шоколада.

— Пфу! — каза мечкарят. — Успокоих се. Мислех, че е отишъл до селото. Тогава щях да си имам неприятности с полицията.

Неохотно предадох Павло на собственика му и проследих с поглед как се връщат към своя подслон под дърветата. А после, с тревога в сърцето, се отправих към къщи, за да се изправя лице с лице със семейството. Страхувах се, че немирствата ми в миналото не бяха в моя полза и сега трябваше доста да убеждавам роднините си, че в случая нямам вина.

На сутринта, все още погълнат от мисли за Павло, послушно отидох в града — както правех всяка сутрин — при моя учител Ричард Кралевски. Кралевски беше джудже с лека гърбица и големи искрени кехлибарени очи. Той беше подложен на истински мъчения в неуспешните си опити да ме образова. Притежаваше две много привлекателни качества: едното беше силната му любов към естествената история (целият таван на къщата му беше пълен с най-разнообразни канарчета и други птици), а другото, че поне от време на време се пренасяше в страната на приказките, като героят беше винаги той. Тогава ми разказваше приключения. Неизбежно го съпътстваше една героиня, която не беше назовавана по име, а само като „една дама“.

Първата половина от сутринта беше посветена на математиката. Прехласнат от впечатленията си от Павло, за ужас на Кралевски, който беше останал с убеждението, че е проникнал до дъното на невежеството ми, аз се показах още по-тъп.

— Мое мило момче, тази сутрин ти просто не можеш да се съсредоточиш — каза той искрено. — Изглеждаш неспособен да схванеш дори и най-простото нещо. Може би си преуморен? Да си починем малко, а?

Тези малки почивки доставяха и на Кралевски същото удоволствие. Той се туткаше известно време в кухнята и се връщаше с две чаши кафе и малко бисквити. Ние сядахме приятелски и той ми разправяше много украсени истории за въображаемите си приключения. Тази сутрин обаче не му се отдаде такава възможност. Щом седнахме удобно и започнахме да сърбаме кафето си, аз му разказах всичко за Павло, за мечкаря и за говорещата глава.