Затова тя си отиде право вкъщи, след като излезе от кантората на Бюрман, взе си душ, изяде два сандвича с кисели краставички и кашкавал и седна на изтъркания изтърбушен диван в дневната, за да помисли.
Всеки вероятно би казал, че липсата на реакция щеше да й навлече проблеми — това щеше да е поредното доказателство, че тя не е напълно нормална, след като дори едно изнасилване не можеше да пробуди някаква емоция у нея.
Приятелският й кръг със сигурност не беше кой знае колко голям и не включваше представители на средната класа, радваща се на спокоен живот в предградията с еднофамилни къщи. До осемнайсетгодишната си възраст Лисбет Саландер не познаваше нито едно момиче, което поне веднъж да не е било принуждавано да упражнява секс под някаква форма против волята си. При повечето случаи насилникът бе по-възрастният им интимен приятел, който след известен натиск бе успял да наложи волята си. Доколкото на Лисбет Саландер й бе известно, подобни инциденти завършваха с плач и гневни изблици, но не и с подаване на жалби в полицията.
В света на Лисбет Саландер това се възприемаше като съвсем нормално. Тя бе момиче и следователно плячка, която се падаше по право на мъжете, особено след като носеше изтъркано черно кожено яке, имаше обеца на веждата и татуировки, а социалният й статус беше жалък.
Нямаше смисъл да се тръшка.
За сметка на това обаче никой не бе казал, че на адвокат Бюрман щеше да му се размине безнаказано това, че я принуди да му направи свирка. Лисбет Саландер не забравяше извършените несправедливости и не прощаваше лесно.
Юридическият й статус обаче представляваше проблем. Откакто се помнеше, я смятаха за проблемна и неоснователно избухлива. Подобни бележки се бяха появили за първи път в картона на медицинската сестра в началното училище. Лисбет бе изпратена вкъщи, след като бе ударила свой съученик и го бе блъснала в една закачалка, в резултат на което той бе започнал да кърви. Тя все още си спомняше за жертвата си с яд; пострадалият бе дебело момче на име Давид Густавсон, което имаше навика да я дразни и замеря с разни предмети и което с годините щеше да се превърне в противен побойник. По това време Лисбет обаче дори не знаеше значението на думата „тормоз“, но когато се върна в училище на следващия ден, Давид я бе заплашил, че ще си отмъсти. И тя го беше тръшнала на пода с един десен прав, след което го бе ударила с топка за голф и му бе отворила нова кървяща рана, което доведе до нова бележка в картона.
Правилата на социалното общуване в училище винаги я бяха удивявали. Тя се грижеше сама за себе си и не се бъркаше в работата на останалите. Въпреки това обаче все се намираше някой, който да й досажда.
В основното училище на няколко пъти я изпращаха вкъщи след бурни разпри със съучениците й. Доста по-силни от нея момчета от класа й бързо разбраха, че можеха да пострадат, ако се закачаха с хилавото момиче — то никога не подвиваше опашка, за разлика от другите момичета, и дори за миг не се поколебаваше да прибегне до юмручен бой или някакво друго средство, за да се защити. Тя следваше принципа, че по-скоро би предпочела да я пребият до смърт, отколкото да търпи обидното им поведение.
Освен това си отмъщаваше.
Когато бе в шести клас, Лисбет Саландер се скара с едно доста по-едро и силно момче. Тя изобщо не можеше да се мери с него във физическо отношение. В началото той се бе забавлявал, като на няколко пъти я буташе на земята, като й удряше шамари при всеки неин опит да отвърне на атаката. Но нищо не можеше да спре Лисбет. Въпреки очевидното превъзходство на момчето глупавото момиче продължаваше да напада. Дори останалите им съученици осъзнаха, че нещата са стигнали твърде далеч. Тя бе толкова слаба и безпомощна, че чак беше мъчително човек да я гледа. Накрая момчето я бе ударило здравата с юмрук, който бе пукнал устната й, и бе накарало Лисбет да види звезди посред бял ден. Бяха я зарязали да лежи на земята зад салона за физическо възпитание. Бе останала вкъщи два дни. На третия изчака мъчителя си с бухалка за бренбол 70 70 Шведска игра, подобна на бейзбол. — Б.пр.
, с която го удари над ухото. Впоследствие я бяха извикали при директора, а той реши да съобщи в полицията за нанесен от нея побой, в резултат на което социалните служби проведоха разследване.
Съучениците й я смятаха за луда и се отнасяха с нея по съответния начин. Не срещаше особено съчувствие и сред учителите, за които на моменти бе истинско мъчение да се справят с нея. Тя не бе особено словоохотлива и всички я знаеха като ученичката, която никога не вдигаше ръка, а много често не отговаряше и на директно зададен въпрос. Никой обаче не беше наясно дали това се дължеше на незнание, или на нещо друго, което се отразяваше на оценките й. Нямаше съмнение, че Лисбет имаше проблеми, но странно защо никой не искаше да се нагърби с отговорността за проблемното момиче, макар че то бе предмет на обсъждане на специални срещи на учителския състав. И така тя изпадна в такова положение, че учителите спряха да се интересуват от нея и я оставяха да мълчи и да се мръщи.
Читать дальше