Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— В какво се коренеше проблемът?

— В Готфрид и Изабела, естествено. Бракът им бе същинска лудост. Те купонясваха или се нараняваха. Не физически — Готфрид не бе от типа мъже, които биха ударили жена си, а освен това донякъде го бе страх от Изабела. Тя имаше ужасен характер. По някое време в началото на шейсетте години той се премести за повече или по-малко постоянно в къщата си в отдалечения край на острова. Изабела никога не стъпи там. Понякога, когато се появяваше в селото, приличаше на прошляк. След това изтрезняваше, започваше отново да се облича спретнато и се опитваше да работи.

— Никой ли не искаше да помогне на Хариет?

— Хенрик, разбира се. Тя все пак заживя в дома му накрая. Но не забравяй, че той беше твърде зает с ролята си на могъщ индустриалец. Често пътуваше и не прекарваше кой знае колко време с Хариет и Мартин. Аз не съм особено добре запозната с тези неща, защото се преместих в Упсала, а след това — в Стокхолм, а трябва да те уверя, че и моето детство не беше леко с баща като Харалд. Впоследствие обаче разбрах, че основният проблем бе нежеланието на Хариет да споделя с когото и да било. Вместо това от благоприличие се преструваше, че са едно щастливо семейство.

— Защитният механизъм на отрицанието.

— Естествено. Тя обаче се промени, когато баща й се удави. Тогава вече не можеше да се преструва, че всичко е наред. До този момент тя беше… не знам как да го обясня, изключително надарена и твърде рано съзряла, но въпреки това си оставаше обикновена тийнейджърка. През последната година продължи да се справя блестящо, проявяваше интелигентността си на всяко контролно, но сякаш бе загубила душата си.

— Как се удави баща й?

— Готфрид ли? Всъщност инцидентът беше доста прозаичен. Падна във водата от една лодка с гребла точно до къщата си. Панталонът му бе разкопчан, а количеството на алкохол в кръвта му бе доста високо, така че можеш да се досетиш как са се развили нещата. Мартин го намери.

— Не знаех.

— Всъщност си е направо забавно. Мартин се превърна в истински добър човек. Ако ме бе попитал преди трийсет и пет години, щях да ти кажа, че именно той от цялото семейство имаше нужда от психолог.

— Защо?

— Не само Хариет страдаше от така създалата се ситуация. В продължение на много години Мартин бе толкова тих и затворен, че човек спокойно можеше да го определи като асоциален. И на двете деца им бе много трудно. Всъщност това важеше за всички нас. Аз имах проблеми с баща си. Предполагам, вече си разбрал, че той е напълно луд. Сестра ми Ана имаше същия проблем, както и братовчед ми Александър. Не бе лесно да си млад в семейство Вангер.

— Какво се е случило със сестра ти?

— Анита живее в Лондон. Замина за Англия през седемдесетте, за да започне работа в една туристическа агенция, и повече не се върна. Сключи брак с някакъв мъж, когото така и никога не представи на семейството, а после се разведе с него. В момента отговаря за една от линиите на „Бритиш Еърлайнс“. С нея се разбираме добре, но почти не поддържаме връзка и се виждаме веднъж на две години или по-рядко. Тя никога не идва в Хедестад.

— Защо?

— Баща ни е луд. Това достатъчно обяснение ли е?

— Но ти все още живееш тук.

— Аз и Биргер, брат ми.

— Политикът.

— Това опит за шега ли е? Биргер е по-голям от мен и Анита. Никога не сме поддържали кой знае какви отношения. Той се смята за уникален важен политик, когото очаква светло бъдеще в парламента, а може би дори и министерско кресло, ако десните спечелят. Всъщност е посредствен общински съветник в едно отдалечено градче — това ще си остане връхната и крайната точка в кариерата му.

— Ето тази черта на семейство Вангер не спира да ме впечатлява — всички имат ужасно мнение за всички.

— Това не е съвсем вярно. Аз обичам Мартин и Хенрик страшно много. А освен това винаги съм се разбирала добре със сестра си, не мога да кажа и нищо лошо за Александър. А с баща си не говоря. Получава се петдесет на петдесет. Биргер по-скоро е… хмм, надут глупак, отколкото лош човек. Но разбирам какво искаш да кажеш. Погледни го така: членовете на семейство Вангер се научават много рано да говорят направо. Каквото ни е в главата, това ни е на устата.

— Да, забелязал съм, че сте доста директни — Микаел протегна ръка и погали гърдата й. — Минаха само петнайсетина минути, преди да ми се нахвърлиш.

— Честно казано, чудех се как се справяш в леглото от мига, в който те видях. Струваше ми се добра идея да проверя.