Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Да лишиш един човек от възможността сам да контролира живота си, като отнемеш правото му да управлява банковата си сметка, е една от най-унизителните законодателни мерки, предвидени в съвременната демокрация, дори когато потърпевшите са млади хора или пък мотивите за въвеждането й се смятат за социално полезни и основателни. Свързаните с учредяване на попечителство въпроси са изключително деликатни от политическа гледна точка и съответно са контролирани от специален орган в съответствие със строги наредби. Той, от своя страна, е подчинен на областната управа и отговаря за действията си пред Правния омбудсман.

В повечето случаи специалният орган за контрол среща много трудности при упражняването на дейността си. Поради деликатното естество на задълженията му обаче изненадващо малък брой жалби или скандали достигат до знанието на медиите.

Много рядко на бял свят излизаха доклади за повдигнати обвинения срещу някой попечител, който бе харчил неправомерно от поверените му пари или незаконно беше продал жилището на клиента си и бе прибрал печалбата в джоба си. Това би могло да се обясни по два начина: или властите си вършат работата изключително добре, или пък засегнатото лице не е имало възможност да се жалва и да накара журналистите и чиновниците да го изслушат и да повярват на историята му.

Специалният орган за контрол над дейността на попечителите е задължен всяка година да разглежда отделните случаи, за да прецени дали съществуват причини за прекратяване на попечителството. Тъй като Лисбет Саландер упорито отказваше да се подложи на психиатричен преглед и дори не искаше да прояви малко любезност, като поздрави лекаря си с „добро утро“, властите не виждаха причина да променят решението си. Следователно случаят й не търпеше никакво развитие и тя продължаваше да бъде под попечителство.

Текстът в закона обаче гласеше, че формата на попечителство трябва да бъде съобразена с всеки отделен случай. Холгер Палмгрен го бе изтълкувал в полза на Лисбет Саландер и й бе позволил сама да се грижи за парите и живота си. Той бе следвал стриктно изискванията на закона и бе предоставял на властите ежемесечни и годишни доклади, като същевременно се бе отнасял към Лисбет Саландер като към всяка друга обикновена млада жена и не се беше намесвал в живота й и избора й на приятели. Той смяташе, че не е нито негова работа, нито работа на обществото да определя дали младата дама щеше да има обеца на носа и татуировка на врата. Това донякъде своеволно отношение към решението на съда бе и причината те да се разбират толкова добре.

Докато Холгер Палмгрен бе неин попечител, Лисбет Саландер не се бе замисляла особено над юридическия си статут. Само че адвокат Бюрман тълкуваше закона за попечителството по съвсем различен начин.

Лисбет Саландер обаче не беше като останалите хора. Тя имаше съвсем бегли познания по право — не й се бе налагало да се задълбава в тази сфера. Нямаше и никакво доверие на полицията. За нея тя представляваше неясно дефинирана враждебна силова организация, която не бе правила нищо друго през годините освен да я арестува и унижава. Последният й сблъсък с полицията беше през един майски следобед миналата година, когато Лисбет бе пресякла улица „Йотгатан“ на път към „Милтън Секюрити“ и внезапно се бе озовала пред един полицай от силите за бързо реагиране с каска на главата, който я бе ударил с палката по рамото, без каквато и да било провокация от нейна страна. Спонтанната й реакция беше да отвърне яростно на атаката с помощта на бутилката кока-кола, която случайно носеше. За щастие полицаят се бе обърнал и продължил тичешком напред, преди тя да успее да реагира. Едва по-късно бе разбрала, че „Reclaim the Street“ 69 69 Организация, която се бори за обща собственост на обществените места, против глобализацията и колата като основно транспортно средство. Протестите им обикновено се изразяват в мирна демонстрация по дадена улица, булевард или магистрала. — Б.пр. са имали демонстрация малко по-нагоре по улицата.

Дори не й мина мисълта да се отбие в щаба на екипирания с каска полицай и да подаде срещу Нилс Бюрман жалба за сексуално нападение. А и какво можеше да им каже? Бюрман я беше хванал за гърдата. Всеки полицай, който я погледнеше, щеше да констатира, че това бе малко вероятно, като се има предвид колко миниатюрни са гърдите й. А ако все пак се беше случило, тя дори трябваше да се чувства горда, че някой изобщо си беше направил този труд. Що се отнася до свирката, важеше принципът за нейната дума срещу неговата, а нейната дума винаги тежеше по-малко от тази на останалите. Полицията не бе вариант.