Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Ако фотографията е направена през 1966 година, то те сега би трябвало да са на около шейсет години. Можете да отидете до старческия дом до улица „Сулбака“ и да разпитате пенсионерите, които живеят там.

Микаел се представи на трийсетгодишната жена, която откри в администрацията, и й обясни по какъв повод идва. Тя го гледаше доста подозрително в началото, но накрая отстъпи. Той я последва в общата дневна стая, където в продължение на половин час показа снимките на огромен брой хора на възраст от седемдесет и нагоре. Те бяха много отзивчиви, но никой не успя да идентифицира заснетата през 1966 година двойка.

Към пет часа отново се върна на улица „Сулвендан“ и позвъни на вратата на Бюрман. Този път късметът му проработи. Семейство Бюрман бяха пенсионери и бяха прекарали целия ден навън. Поканиха го в кухнята. Съпругата веднага сложи да вари кафе, а Микаел обясни по каква работа идва. И тук обаче удари на камък точно както при всички останали посещения през деня. Бюрман се почеса по главата, запали лулата си и след малко констатира, че не познава двойката от снимката. Съпрузите разговаряха помежду си на силния, специфичен за града диалект и на Микаел му бе трудно от време на време да ги разбира. Така например жената имаше предвид, че момичето от снимката е с къдрава коса, когато използва думата „knövelhära“.

— Но сте напълно прав, че този стикер е от фабриката — рече мъжът. — Браво, че сте се сетили. Проблемът е, че ние ги раздавахме наляво и надясно. На шофьори, на купувачи и доставчици на дървесина, на монтьори и машинни оператори и на кого ли още не.

— Оказа се по-трудно да ги открия, отколкото предполагах.

— А защо ги търсите?

Микаел бе решил да каже истината, ако някой го попита. Всяка измислена история би изглеждала недостоверна и би предизвикала объркване.

— Това е дълга история. Разследвам едно престъпление, което е извършено в Хедестад през 1966 година. Мисля, че съществува макар и минимална възможност двойката от снимката да е видяла какво се случва. Те не са сред заподозрените. А и едва ли предполагат, че може би знаят нещо, което би могло да разреши случая.

— Престъпление? Какво престъпление?

— Съжалявам, но не мога да кажа нищо повече. Разбирам, че изглежда доста мистериозно някой да се появи след четирийсет години в опит да намери въпросните лица, но случаят все още остава неразрешен, а новите доказателства бяха открити съвсем наскоро.

— Разбирам. Поводът, който ви води насам, е доста необичаен.

— Колко души са работили във фабриката?

— Обикновено около четирийсет. Аз започнах в средата на петдесетте години, когато бях на седемнайсет, и останах, докато не затвориха фабриката. След това станах шофьор. — Бюрман се замисли за миг. — Мога да кажа обаче, че момчето от снимката никога не е работило във фабриката. Не е изключено да е бил шофьор, но и в такъв случай трябваше да го познавам. Има и още една възможност, разбира се. Баща му или някой роднина да е бил зает във фабриката и колата да е тяхна.

Микаел кимна.

— Разбирам, че има много варианти. Можете ли да ме насочите към някого?

— Да — рече Бюрман и кимна. — Наминете утре сутринта и ще отидем да поговорим с момчетата.

Лисбет Саландер бе изправена пред важен методологичен проблем. Тя беше експерт в изравянето на информация за когото и да било, но винаги бе започвала с името и ЕГН-то на свой съвременник. Ако въпросното лице бе вписано в някой електронен регистър, което в днешни дни бе неизбежно, то бързо падаше в мрежата й. Ако даденият човек притежаваше свързан с интернет компютър, адрес за електронна поща или дори собствена интернет страница, което важеше за повечето от обектите на специфичните й разследвания, тя можеше да открие и най-дълбоко пазените му тайни.

Работата, която бе приела да извърши за Микаел Блумквист, беше от съвсем друго естество. Настоящата й задача, най-просто казано, предполагаше идентифицирането на четирима души, като почти нямаше на какво да се опре. Освен това тези лица бяха живели преди няколко десетилетия. Така че електронният регистър едва ли съдържаше данни за тях.

Тезата на Микаел, която се основаваше на случая на Ребека Якобсон, гласеше, че те са станали жертва на убийства. Следователно трябваше да присъстват в документацията по различни неразрешени случаи. Единствената информация за времето и мястото на извършване на престъпленията, с която разполагаше, бе фактът, че те се бяха случили преди 1966 година. За първи път в кариерата си бе поставена в подобна ситуация.