Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

След като свърши, даде на Лисбет Саландер копие на списъка от бележника на Хариет.

— Какво искаш да направя?

— Идентифицирах Р. Я. — Ребека Якобсон. Свързах я с един библейски цитат за закона за изгаряне на кладата. Убиват я, като слагат главата й на живи въглени, почти както е описано в цитата. Ако съм прав, ще открием още четири жертви — Магда, Сара, Мари и Р. Л.

— Мислиш, че са мъртви? Убити?

— Да, от някого през петдесетте и вероятно — шейсетте години. Убиецът е свързан по някакъв начин с Хариет Вангер. Прегледах старите броеве на вестник „Хедестадс курирен“. Убийството на Ребека е единственото ужасно престъпление, което има връзка с Хедестад. Искам да продължиш да се ровиш, като обхванеш останалата част от Швеция.

Лисбет Саландер размишлява дълго. Лицето й бе напълно безизразно. Микаел започна да се върти нетърпеливо. Питаше се дали не бе сбъркал човека, когато тя най-накрая вдигна глава.

— Окей. Приемам работата. Но трябва да подпишеш договор с Армански.

Драган Армански разпечата договора, който Микаел щеше да вземе със себе си в Хедестад и да го даде за подпис на Дирх Фроде. Когато се върна в кабинета на Лисбет Саландер, видя през стъклото как тя и Микаел Блумквист стояха надвесени над лаптопа й. Микаел сложи ръка на рамото й — та той я докосна — и посочи нещо. Армански забави крачка.

Микаел каза нещо, което явно удиви Саландер. След това тя прихна.

Армански никога не я бе чувал да се смее, въпреки че се беше опитвал да спечели доверието й години наред. Микаел Блумквист я познаваше от пет минути и вече бе успял да я разсмее.

Внезапно Армански почувства толкова силна омраза към Микаел Блумквист, че сам се изненада от себе си. Прокашля се на вратата и остави папката джоб с договора.

Микаел успя да се отбие набързо до редакцията на „Милениум“ следобед. Не бе идвал тук от Коледа, когато опразни бюрото си. Изведнъж му се стори някак странно да се изкачва по добре познатите му стълби. Не бяха променили кода за ключалката и той успя незабелязано да се вмъкне в редакцията и да я огледа за миг.

„Милениум“ се помещаваше в офис с формата на буквата Г. Вестибюлът бе огромен и поглъщаше много пространство, което иначе би могло да бъде усвоено значително по-добре. Бяха го мебелирали с холова гарнитура, където посетителите можеха да изчакат, преди да бъдат приети. Зад нея се намираха стаята за обяд, килерът, тоалетните и две складови помещения с етажерки. В тях се помещаваше архивът. Там бе разположено и бюрото на стажанта. Вдясно от антрето се намираше стъклената стена на ателието на Кристер Малм; той имаше собствена фирма, която се помещаваше в офис от осемдесет квадрата. Малм имаше свой отделен вход откъм стълбищната площадка. Отляво бе разположена самата редакция на площ от около сто и петдесет квадратни метра. Стъклената й фасада гледаше към улица „Йотгатан“.

Ерика беше избрала мебелировката и бе поръчала вътрешни стени от стъкло, които разделяха офиса на три самостоятелни кабинета и голяма зала, в която работеха останалите трима сътрудници. Тя се бе настанила в най-голямата стая в дъното на редакцията. Кабинетът на Микаел се намираше в другия край на офиса. Това бе единствената стая, която се виждаше от вестибюла. Той забеляза, че тя все още беше празна.

Третият кабинет бе леко встрани и там се помещаваше Сони Магнусон, шейсетгодишен мъж, най-успешният рекламен агент на „Милениум“ през последните години. Ерика бе открила Сони, след като го бяха съкратили от компанията, за която бе работил през по-голямата част от кариерата си. Сони беше човек на възраст и не бе предполагал, че ще му предложат нова постоянна работа. Ерика го бе вербувала; бе му предложила малка месечна заплата плюс процент от рекламните приходи. Сони беше приел и никой от двамата не съжаляваше за избора си. През последната година обаче нямаше никакво значение колко способен рекламен агент бе той; приходите от реклама бяха намалели драстично. А с това и доходите на самия Сони. Но вместо да започне да се оглежда за нова работа, бе затегнал колана и беше останал на поста си в знак на лоялност. „За разлика от мен, виновника за кризата“, помисли си Микаел.

Микаел най-накрая събра смелост и влезе в редакцията, където нямаше почти никого. Можеше да види Ерика, която седеше в кабинета си и говореше по телефона. В редакцията имаше само двама сътрудници. Моника Нилсон, трийсет и седем годишна, изключително добър репортер. Нейната запазена марка беше политиката. Микаел не бе срещал по-голям циник от Моника. Тя работеше за „Милениум“ от девет години и се чувстваше страхотно. Хенри Кортез бе на двайсет и четири години, най-младият служител във вестника; той бе започнал като стажант преди две години, веднага след дипломирането си във Факултета по журналистика, медии и комуникации на Стокхолмския университет. Той бе влязъл в редакцията и бе заявил, че иска да работи единствено в „Милениум“ и никъде другаде. Бюджетът не позволяваше на Ерика да го назначи на щат, но му предложи бюро в един ъгъл и го използваше като журналист на свободна практика.