Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Окей, значи вече ще знам — наруши мълчанието Микаел. — Може и да не съм толкова добър в извършването на персонални разследвания като теб, но сега поне разбрах, че не си нито пълен вегетарианец, нито анорексичка, както мисли Дирх Фроде. Ще го включа в доклада си за теб.

Саландер го погледна втренчено, но по лицето му бе изписано, че се шегува. Той, изглежда, толкова много се забавляваше, че тя просто не можеше да не му отговори в същия тон. Усмихна му се леко. Цялата ситуация бе безумна. Лисбет избута чинията си по-навътре. Очите на Микаел излъчваха доброта. Тя достигна до извода, че явно не беше лош човек. И в собствения й доклад за него липсваха данни той да е жесток изрод, който бие приятелките си, и т.н. Лисбет си напомни, че тя знаеше всичко за него, а не обратното. Знанието е сила.

— Защо се хилиш? — попита тя.

— Извини ме. Всъщност не бях планирал да нахлуя по този начин. Нямах намерение да те плаша, но явно стана точно така. Да беше видяла изражението си, като отвори вратата. Това бе незаменимо преживяване. Не можах да устоя на изкушението да се побъзикам малко с теб.

Тишина. За свое учудване Лисбет Саландер откри, че компанията на този неканен гост бе приемлива или поне не беше неприятна.

— Можеш да го смяташ за ужасното ми отмъщение, задето си се ровила в личния ми живот — рече той весело. — Страх ли те е от мен?

— Не — отвърна Саландер.

— Добре. Не съм дошъл, за да те нараня или да вдигам скандали.

— Ако се опиташ да ме нараниш, жестоко ще си изпатиш.

Микаел се вгледа в нея. Бе висока около сто и петдесет сантиметра и нямаше да успее да окаже кой знае колко голяма съпротива, ако той бе някой насилник, нахлул с взлом в апартамента й. Но очите й бяха безизразни и спокойни.

— Няма да се наложи — рече Микаел накрая. — Нямам лоши намерения. Просто трябва да говоря с теб. Ако искаш да си тръгна, то трябва просто да ми кажеш.

Той се замисли за миг.

— И без това ситуацията е достатъчно смехотворна… Ох. — Микаел не довърши.

— Какво?

— Не знам дали ще ти прозвучи смислено, но преди четири дни дори не подозирах за съществуването ти. След това прочетох доклада ти за мен — той зарови в чантата си и го извади. — Доста забавно четиво. — Микаел замълча и се загледа през прозореца. — Може ли една цигара?

Тя бутна пакета към него.

— Ти ми каза по-рано, че не се познаваме, а аз възразих, че това не е вярно — той посочи доклада. — Имам още доста работа, докато те настигна. Досега се порових съвсем малко, за да намеря адреса ти, датата ти на раждане и т.н., но ти определено знаеш много за мен. Голяма част от нещата са твърде лични и са известни само на най-близките ми приятели. И ето ме сега, седя в кухнята ти и ям сандвичи с теб. Срещнахме се за първи път преди половин час, а внезапно ме обзе чувството, че сме се познавали цял живот. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя кимна.

— Имаш красиви очи — рече той.

— А ти — добри — отвърна му тя.

Не бе сигурен дали го каза с ирония, или не.

Настъпи тишина.

Кале Блумквист — тя си спомни прозвището му и едва се удържа да не го изрече на глас — изведнъж стана сериозен. В очите му се четеше умора. От самоувереното му поведение, когато нахлу и апартамента й, вече нямаше и следа. Тя реши, че бе приключил с цирка поне за момента. За първи път усети, че той я наблюдава изпитателно. Бе замислен и сериозен. Не можеше да прецени какви мисли се въртят в главата му, но веднага усети, че визитата му бе придобила по-сериозен характер.

Лисбет Саландер осъзнаваше, че спокойствието й е само привидно и че не може да контролира напълно нервите си. Неочакваното посещение на Блумквист я бе разтърсило както нищо друго, свързано с работата й до момента. Тя си вадеше хляба, като шпионираше хората. Всъщност никога не бе определяла задачите, които изпълняваше за Драган Армански, като истинска работа , а по-скоро като занимание за през свободното време, почти хоби.

Истината бе, че Лисбет обичаше да се рови в живота на хората и да разкрива тайните, които те се опитваха да скрият. Отдавна го бе осъзнала. Беше се занимавала с това малко или много, откакто се помнеше. Продължаваше да го прави и до днес не само когато Армански й възлагаше някой случай, а понякога само за собствено удоволствие. Това я изпълваше с удовлетворение — точно като сложна компютърна игра. Единствената разлика бе, че тук ставаше въпрос за реални хора. Сега обаче нейното хоби внезапно се бе материализирало, седеше в кухнята й и я черпеше със сандвичи. Ситуацията беше напълно абсурдна.