Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

И двамата възкликнаха радостно, като видяха Микаел. Получи целувки по бузите и потупване по гърба. Веднага го попитаха дали възнамерява да се върне на работа и въздъхнаха разочаровано, когато им обясни, че до изтичането на срока на назначението му в Норланд остава още половин година и че бе наминал само да каже „здравей“ и да поговори с Ерика.

Ерика също се зарадва да го види, наля му кафе и затвори вратата. Веднага го попита за състоянието на Хенрик Вангер. Микаел й обясни, че не знае повече от това, което бе споменал Дирх Фроде; състоянието му бе сериозно, но все още беше жив.

— По какъв повод си в града?

Микаел изведнъж се обърка. Тъй като офисът на „Милтън Секюрити“ бе само на няколко пресечки оттук, той беше дошъл в редакцията напълно импулсивно. Струваше му се твърде сложно да обясни на Ерика, че току-що бе наел частен консултант по сигурността, който бе проникнал в компютъра му. Вместо това сви рамене и заяви, че му се е наложило да дойде до Стокхолм, за да свърши нещо, свързано с Вангер, и че веднага ще отпътува обратно. Попита я как стоят нещата в редакцията.

— Като се изключат добрите новини за растящия брой на абонатите и увеличеният тираж, небето над главите ни помръква все по-заплашително.

— Така ли?

— Яне Далман.

— Естествено.

— Видях се принудена да разговарям на четири очи с него през април, малко след като обявихме, че Хенрик Вангер става акционер. Не знам дали негативизмът е в кръвта му, или нещата са още по-страшни. Дали не играе някаква игра.

— Какво се случи?

— Нямам му никакво доверие вече. След като подписахме споразумението с Хенрик Вангер, с Кристер трябваше да решим дали да уведомим незабавно цялата редакция, че вече не ни заплашва фалит през есента, или…

— Да подходите избирателно.

— Точно така. Може да съм параноичка, но не исках да рискувам Далман да разпространи информацията. Затова решихме да информираме цялата редакция в деня на официалното изявление. Следователно пазихме новината в тайна в продължение на месец.

— И?

— Това бяха първите добри новини от година насам. Всички се радваха, без Далман. Искам да кажа, ние все пак не сме кой знае колко голяма редакция. Тоест трима се радваха, плюс стажанта. Далман се разяри, че не сме ги осведомили по-рано за споразумението.

— Той има известно право…

— Знам. Работата е там, че продължи да опява дни наред и настроението в редакцията спадна. След две седмици подобни простотии аз го викнах в кабинета си и му обясних, че именно той е причината да запазим случилото се в тайна — че му нямах доверие и подозирах, че може да разпространи информацията.

— Как го прие?

— Той, естествено се почувства дълбоко наранен и обиден. Аз обаче не отстъпих и му поставих ултиматум — или ще се стегне, или може да започне да си търси нова работа.

— И?

— Стегна се. Но стои настрана и отношенията между него и останалите са обтегнати. Кристер не може да го търпи и го демонстрира открито.

— В какво подозираш Далман?

Ерика въздъхна.

— Не знам. Назначихме го преди година, след като проблемите с Венерстрьом вече бяха започнали. Нищичко не мога да докажа, но имам чувството, че той не работи за нас.

Микаел кимна.

— Вярвай на инстинктите си.

— Той може и да е най-обикновено тъпо копеле, което си е сбъркало мястото и вгорчава настроението на всички наоколо.

— Възможно е. Но съм съгласен с теб, че сбъркахме, като го назначихме.

Двайсет минути по-късно Микаел вече пътуваше на север към Слусен с колата, която бе заел от съпругата на Дирх Фроде. Едно десетгодишно волво, което тя никога не караше. Бяха казали на Микаел, че може да я използва, когато поиска.

Ставаше въпрос само за няколко миниатюрни детайла, които Микаел много лесно можеше да пропусне, ако не бе бдителен. Един куп хартия лежеше малко по-накриво, отколкото той си спомняше. Една от папките на етажерката стърчеше леко. Чекмеджето на бюрото бе плътно затворено — Микаел си спомняше съвсем ясно, че го беше оставил открехнато в деня, преди да потегли за Стокхолм от остров Хедебю.

Той остана за миг неподвижен и се позамисли. Убеждението, че някой бе влизал в къщата, нарастваше все повече.

Микаел излезе на площадката пред къщата и се огледа. Бе заключил вратата, но ключалката беше стара и съвсем обикновена. Вероятно можеше лесно да бъде отключена с помощта на малка отвертка, а освен това бе невъзможно да разбере кой имаше ключ. Отново влезе вътре и претърси внимателно кабинета си, за да провери дали нещо не бе изчезнало. След малко установи, че всичко е на мястото си.