Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Хариет Вангер също бе пребивавала в къщата толкова често, че това бе едно от първите места, на които я бяха потърсили след изчезването й. Хенрик му беше разказал, че Хариет се отбивала тук доста често през последната година от живота си. Вероятно за да остане на спокойствие през почивните дни и ваканциите. Лятото, преди да изчезне, живяла в къщата три месеца, макар и да ходела до селото всеки ден. Именно тук й бе гостувала в продължение на шест седмици приятелката й Анита Вангер, сестрата на Сесилия Вангер.

Какво бе правила на това усамотено място? Списанията „Мит Ливс Новел“ и „Романс“ и няколкото книги от серията „Кити“ представляваха ясен знак. Може бе скицникът също бе неин. Тук обаче бе открил и Библията й.

Може би бе искала да е по-близо до мъртвия си баща — да се отдаде на скръбта си? Дали обяснението беше толкова просто? Или пък се криеше в страстта й към религията? Къщата беше гола и аскетична, да не би да се бе преструвала, че живее в манастир?

Микаел тръгна по плажа в посока югоизток, но множеството цепнатини в скалите и избуялата хвойна правеха терена почти непроходим. Той се върна до къщата и продължи още малко надолу по пътя към Хедебю. Според картата тук трябваше да има пътека, която водеше през гората до така наречената Крепост. Тя бе така обрасла, че му отне двайсет минути да я открие. „Крепостта“ се състоеше от изоставените съоръжения, които бреговата охрана бе издигнала тук по време на Втората световна война. Бетонни бункери с окопи, разположени около командния център. Всичко бе обрасло с храсталаци.

Микаел продължи надолу по пътеката и се озова до една къща-лодка, оставена на поляна до водата. До нея откри останките на лодка „Першон“. После отново се върна до Крепостта и пое по друга пътека, която го отведе до ограда — бе стигнал до задния двор на чифлика „Йостергорд“.

Той продължи напред по криволичещата през гората пътека, която донякъде вървеше успоредно с полето до „Йостергорд“. Пътеката беше труднопроходима. Освен това бе пресечена на няколко места от блатиста почва, която той бе принуден да заобикаля. Накрая стигна до блато и плевня. Доколкото можеше да види, пътеката свършваше тук. Микаел обаче се намираше само на стотина метра от пътя за „Йостергорд“.

От другата страна се издигаше възвишението Сьодерберг. Микаел пое нагоре по стръмния склон, чиито последни метри трябваше да преодолее буквално с катерене. Сьодерберг свършваше при една почти отвесна скала над водата. Микаел пое по билото му към Хедебю. Спря се в покрайнините на селото, за да се наслади на изгледа към старото рибарско пристанище, църквата и собствения си дом. Седна на един камък и си наля последната глътка поизстинало кафе.

Той нямаше ни най-малка идея какво търси в Хедебю, но изгледът му харесваше.

Сесилия Вангер странеше от него и Микаел не искаше да й досажда. След като измина една седмица обаче, той отиде до тях и почука на вратата. Тя го пусна и сложи кафе.

— Сигурно мислиш, че съм съвсем побъркана, една петдесет и шест годишна уважавана учителка, която се държи като тийнейджър.

— Сесилия, ти си възрастен човек и имаш право да правиш каквото си поискаш.

— Знам. Точно затова реших, че е най-добре да не се виждаме повече. Не мога така…

— Не ми дължиш обяснение. Но се надявам, че ще останем приятели.

— С удоволствие. Но не мога да имам връзка с теб. Никога не съм била особено добра в тези неща. Мисля, че искам да остана на спокойствие известно време.

След шест месеца безплодно търсене случаят „Хариет Вангер“ получи неочакван обрат, когато Микаел успя да открие три съвсем нови парченца от пъзела само за няколко дни през първата седмица на юни. Две от тях намери съвсем сам, а за третото получи малко помощ.

След като Ерика си замина, той бе отворил отново фотоалбума и бе разглеждал внимателно всяка снимка в продължение на няколко часа, като се опитваше да разбере на какво беше реагирал предишния път. Накрая бе оставил всичко настрана и бе продължил с работата си по фамилната хроника.

Няколко дни след началото на юни Микаел отиде до Хедестад. Той седеше в автобуса и си мислеше за нещо съвсем друго, когато машината сви по улица „Йернвегсгатан“ и той изведнъж получи прозрение — мисълта, която се бе загнездила дълбоко в съзнанието му и не му даваше покой, най-накрая изкристализира. Просветна му изведнъж, като гръм от ясно небе. Той остана така поразен, че продължи да се вози чак до крайната спирка при гарата, след което веднага се върна в Хедебю, за да провери дали бе прав.