Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Ниедерман изръмжа, когато носът му се счупи за втори път в рамките на няколко дни. Все още нищо не виждаше заради пясъка, но замахна с дясната си ръка и успя да отблъсне Саландер. Тя залитна назад и се препъна в един корен. За няколко секунди остана на земята, но след това бързо се изправи на крака. За момента Ниедерман бе обезоръжен.

„Ще се справя.“

Направи две крачки към храсталака, когато с крайчеца на окото си забеляза как Александър Залаченко вдигна ръка.

„Дъртакът също има пистолет.“

Тази мисъл я шибна като камшик.

Тръгна в друга посока в мига, в който баща й изстреля първия куршум. Улучи я от външната страна на бедрото и наруши равновесието й.

Не почувства болка.

Вторият куршум я улучи в гърба и заседна в лявата й лопатка. През тялото й премина остра парализираща болка.

Лисбет падна на колене. В продължение на няколко секунди бе напълно неспособна да се движи. Знаеше, че Залаченко стои на около шест метра зад нея. С последни сили се изправи на крака и олюлявайки се, тръгна към гъстите храсти.

Залаченко разполагаше с достатъчно време, за да се прицели.

Третият куршум попадна на около два сантиметра от върха на лявото й ухо и проникна през черепа й. Около входната рана се образува паяжина от радиални пукнатини. Оловният куршум спря в главния лоб на мозъка й на около четири сантиметра навътре от мозъчната кора.

Това твърде академично описание на практика означаваше, че куршумът е предизвикал сериозна травма. Последният спомен на Лисбет Саландер бе за яростна болка и шок, след което видя бяла светлина.

После всичко потъна в мрак.

Щрак.

Залаченко се опита да стреля още веднъж, но ръцете му трепереха толкова силно, че не можеше да се прицели. „За малко да се измъкне.“ После осъзна, че тя е мъртва, и свали пистолета. Целият трепереше, във вените му пулсираше адреналин. Погледна надолу към оръжието си. Смяташе да го остави вкъщи, но накрая го пъхна в джоба на якето си, за късмет. „Чудовище.“ Те бяха двама възрастни мъже, а Роналд Ниедерман бе въоръжен и с пистолет. „А гадната курва за малко да се измъкне.“

Хвърли един поглед към тялото на дъщеря си. В светлината на фенера му тялото й приличаше на окървавена парцалена кукла. Обезопаси пистолета и го пъхна в джоба на якето си. После отиде до Роналд Ниедерман, който стоеше напълно беззащитен, с насълзени очи и кървящи ръка и нос. Носът му не бе успял да заздравее след боя с Паоло Роберто, а лопатата го бе натрошила още повече.

— Мисля, че отново ми счупиха носа — рече той.

— Идиот — каза Залаченко. — За малко да се измъкне.

Ниедерман продължаваше да търка очите си. Не го болеше, но сълзите му не спираха да текат, а и нищо не виждаше.

— Я се стегни, по дяволите! — Залаченко поклати презрително глава. — Какво щеше да правиш без мен?

Ниедерман мигаше отчаяно с очи. Залаченко закуцука към тялото на дъщеря си и я дръпна за яката на якето. Вдигна я и я завлачи до изкопания гроб. Дупката бе твърде къса, за да се събере тялото й на дължина. Залаченко изправи тялото й, така че краката й докоснаха края на изкопа, и я пусна вътре като чувал с картофи. Падна по очи, а краката й останаха под нея.

— Закопай я, за да можем да се приберем най-накрая — изкомандва Залаченко.

На полуслепия Роналд Ниедерман му отне доста време да зарие дупката. След това разпръсна със замах останалата пръст.

Залаченко пушеше цигара, докато наблюдаваше работата на Ниедерман. Все още трепереше, но нивото на адреналина в кръвта му бе започнало да спада. Внезапно изпита облекчение, че Лисбет вече я няма. Все още си спомняше очите й в мига, в който го замери с кутията с бензин преди толкова години.

В девет вечерта Залаченко се огледа и кимна. Успяха да открият „Зиг Зауер“-а на Ниедерман под едни храсти. След това се върнаха в къщата. Залаченко изпитваше странно задоволство. Дори се погрижи за ръката на Ниедерман. Раната от лопатата бе доста дълбока, така че му се наложи да извади игла и конци, за да я зашие. Умееше да го прави още на петнайсетгодишна възраст, когато го обучаваха във военното училище в Новосибирск. Сега поне от упойка нямаше нужда. За сметка на това обаче можеше да се окаже, че раната е твърде сериозна, и да се наложи Ниедерман да отиде в болница. Обездвижи пръста му и го превърза.

Когато приключи, си отвори бутилка бира, докато Ниедерман току прескачаше до банята да си мие очите.

Микаел Блумквист пристигна на Централната гара в Гьотеборг малко след девет часа. Влакът бе успял да навакса част от закъснението, но въпреки това не можа да спази разписанието. През последния час от пътуването си бе звънял на различни фирми за отдаване на автомобили под наем. Първо се опита да наеме кола от Алингсос с намерението да слезе още там, но това се оказа невъзможно толкова късно през нощта. Накрая се отказа и успя да си осигури един фолксваген чрез администрацията на хотела, в който си запази стая. Можеше да вземе колата от площад Йернторет. За да стигне дотам, реши да не използва услугите на местния объркан градски транспорт, чиято система за закупуване на билети бе толкова непонятна, че човек трябваше да е ракетен инженер, за да разбере как функционира. Затова си взе такси.