Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Залаченко погледна триумфално към Лисбет.

— Оставаш си главна заподозряна в убийствата. Най-добре ще е да изчезнеш без много шум.

Изминаха почти петдесет минути, преди Роналд Ниедерман да се върне. Носеше ботуши.

Лисбет Саландер хвърли поглед към мъжа, който по думите на баща й беше неин брат. Не откриваше никаква визуална прилика със себе си. Даже напротив, той бе пълната й противоположност. Лисбет усещаше, че в Роналд Ниедерман има нещо сбъркано. Структурата на тялото му, детското лице и немутиралия глас вероятно бяха резултат от някаква генетична болест. Изобщо не бе усетил електрошоковия пистолет, а и ръцете му бяха огромни. Нищо у Роналд Ниедерман не беше нормално.

„Явно в семейство Залаченко има доста генетични увреждания“ — помисли си тя горчиво.

— Приключи ли? — попита Залаченко.

Ниедерман кимна. Протегна ръка към своя „Зиг Зауер“.

— Ще дойда с теб — рече Залаченко.

Ниедерман се колебаеше.

— Доста път е дотам.

— Ще дойда. Донеси ми якето.

Ниедерман вдигна рамене и изпълни желанието му. След това взе пистолета, а Залаченко се облече и за малко изчезна в съседната стая. Лисбет наблюдаваше Ниедерман, който завиваше на пистолета саморъчно направен заглушител.

— Да вървим тогава — рече Залаченко от вратата.

Ниедерман се наведе и я изправи на крака. Лисбет го погледна в очите.

— И теб ще убия — рече му тя.

— Поне самочувствие не ти липсва — каза й баща й.

Ниедерман й се усмихна нежно, замъкна я до външната врата и я изведе на двора. Държеше я здраво за врата. Пръстите му обхващаха цялата й шия. Поведе я към гората на север от плевнята.

Вървяха бавно, а Ниедерман се спираше от време на време, за да изчака Залаченко. Носеха силни фенери. Когато навлязоха в гората, Ниедерман я пусна. Държеше цевта на пистолета на няколко метра от гърба й.

Изминаха около четиристотин метра по една труднопроходима пътека. Лисбет се спъна на два пъти, но я изправиха на крака.

— Завий тук надясно — нареди й Ниедерман.

След около десетина метра излязоха на една просека. Лисбет забеляза дупката в земята. В светлината от фенера на Ниедерман видя лопата, забита в купчина пръст. Изведнъж разбра какво бе изпратен да свърши Ниедерман. Той я бутна към дупката. Тя се спъна и падна на четири крака, а ръцете й потънаха дълбоко в пръстта. После се изправи и погледна безизразно брат си. Залаченко доста се забави, а Ниедерман го изчака спокойно. През цялото време държеше Лисбет на мушка.

Залаченко бе задъхан. Мина почти минута, преди да може да проговори.

— Би трябвало да кажа нещо, но просто няма какво — рече той.

— Няма нищо — каза му Лисбет. — И аз нямам какво да ти кажа.

Тя му се усмихна накриво.

— Да приключваме — рече Залаченко.

— Радвам се, че последното нещо, което ще сторя, е да те натопя — рече Лисбет. — Полицията ще почука на вратата ти още тази нощ.

— Празни приказки. Очаквах, че ще започнеш да блъфираш. Единствената причина, поради която дойде тук, е да ме убиеш. Не си говорила с никого.

Лисбет Саландер се усмихна още по-широко. Изведнъж лицето й придоби злобно изражение.

— Може ли да ти покажа нещо, татко?

Пъхна бавно ръка в левия джоб на панталона си и извади някакъв правоъгълен предмет. Роналд Ниедерман наблюдаваше внимателно всяко нейно движение.

— Всяка произнесена от теб дума през последния час бе излъчена по едно радио в интернет.

Извади ръчния си компютър „Палм Тунгстен ТЗ“.

Залаченко сбърчи чело.

— Дай да видя — рече той и протегна здравата си ръка.

Лисбет му подхвърли компютъра си. Баща й го хвана във въздуха.

— Глупости — рече Залаченко. — Това е един обикновен „Палм“.

Когато Роналд Ниедерман се наведе напред, за да разгледа компютъра й, тя хвърли шепа пясък в очите му. Така го ослепи временно, но той механично произведе един изстрел с пистолета със заглушител. Лисбет бе успяла да се дръпне настрани, така че куршумът изсвистя през празното пространство. Лисбет грабна лопатата и замахна с острата й част към ръката, с която държеше оръжието. Удари го с все сила по кокалчетата и видя как „Зиг Зауер“-ът изписа широка дъга във въздуха и падна далеч от тях сред няколко храсти. Над показалеца на Ниедерман зейна дълбока рана, от която течеше кръв.

„Би трябвало да вие от болка.“

Ниедерман зашари с ранената си ръка по земята пред себе си, докато отчаяно търкаше очи с другата. Единственият начин да спечели в тази битка бе да му причини някакво сериозно нараняване. Нямаше абсолютно никакъв шанс, ако се стигнеше до ръкопашен бой. Трябваха й пет секунди, за да успее да избяга в гората. Засили се и хвърли лопатата през рамо. Опита се така да извърти дръжката, че лопатата да падне с острата част надолу, но позицията на тялото й не го позволяваше. Лопатата се стовари върху лицето на Ниедерман с широката част.