Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Лисбет бе толкова озадачена, че се видя принудена да седне на един дънер. Загледа се пред себе си, докато проверяваше наум решението.

„Това е имал предвид. Да се чуди човек, че математиците са се бъхтили толкова време.“

След това се разсмя.

„Някой философ би имал повече шанс да разреши загадката.“

Искаше й се да бе познавала Ферма.

Биваше си го този дявол.

След малко се изправи и продължи напред през гората, докато между нея и къщата остана само плевнята.

Лисбет Саландер влезе в плевнята през малкия отвор за отходните води. Във фермата нямаше животни. Огледа се наоколо и установи, че постройката е празна, като се изключат три автомобила — бялото волво от „Ауто-Експерт“, един по-стар модел форд и един малко по-модерен сааб. По-навътре имаше ръждив плуг и други захвърлени селскостопански инструменти.

Лисбет остана в тъмната плевня, наблюдавайки къщата. Навън се бе спуснал мрак и лампите във всички стаи на първия етаж бяха запалени. Къщата беше замряла, но й се струваше, че вижда отблясъците на телевизор. Погледна часовника си. Беше 19,30. По това време вървяха новините на националната телевизия.

Учуди се, че Залаченко е избрал да живее в толкова изолирана къща. Това не подхождаше на мъжа, когото бе познавала някога. Не очакваше да го открие на село в бяла къщурка. По-скоро би търсила в някоя малко известна вилна зона или курорт в чужбина. Явно през годините си бе създал и други врагове освен Лисбет Саландер. Смущаваше я това, че мястото изглежда толкова незащитено. Въпреки това предполагаше, че в къщата има оръжие.

След дълго колебание излезе от плевнята и се сля с мрака. Премина бързо и безшумно през двора и спря при къщата. Облегна се на стената й. Внезапно долови слаба музика. Тихо заобиколи постройката и се опита да надникне през прозорците, но те бяха твърде високо.

Ситуацията притесняваше Лисбет. През първата половина на живота си се бе бояла от мъжа в къщата. През втората половина, след като не бе успяла да го убие, непрекъснато очакваше да се появи отново в живота й. Този път не смяташе да допусне грешка. Залаченко можеше и да е стар и куц, но си оставаше професионален убиец, оцелял след не една битка.

Освен това трябваше да се погрижи и за Роналд Ниедерман.

Би предпочела да изненада Залаченко някъде навън, в двора, където би бил лесна мишена. Нямаше никакво желание да разговаря с него и й се искаше да има оръжие с мерник. За жалост не разполагаше с такова, а и Залаченко едва ходеше. Бе го видяла навън само за няколко минути, когато с Ниедерман отидоха до бараката. Едва ли щеше да излезе на нощна разходка. Следователно Лисбет трябваше да се върне и да остане в гората, докато настъпи по-подходящ момент. Не разполагаше със спален чувал и макар все още да бе сравнително топло, температурите през нощта щяха да паднат. Най-накрая го бе открила и не желаеше да рискува да й се изплъзне. Мислеше си за майка си и за Мириам Ву.

Прехапа устни. Трябваше да проникне в къщата, което бе най-лошият вариант. Разбира се, можеше да почука на вратата и да стреля в мига, в който тя се отвори, след което да влезе вътре и да види сметката и на последния гад. Той обаче вероятно щеше да я очаква с оръжие в ръка. „Анализ на последствията. Какви варианти има?“

Изведнъж зърна профила на Ниедерман, който мина покрай един прозорец съвсем близо до нея. Той погледна назад през рамо към стаята, говорейки с някого.

„И двамата са в стаята вляво от входа.“

Лисбет взе решение. Извади пистолета от джоба на якето си, свали предпазителя и безшумно се изкачи на площадката пред входа. Хвана оръжието в лявата си ръка, а с другата изключително бавно натисна дръжката на вратата. Беше отключено. Лисбет сбърчи чело и спря, изпълнена с колебание. На вратата имаше две секретни ключалки.

Залаченко не би я оставил отключена. Кожата на тила й настръхна.

Нещо не беше наред.

В преддверието цареше пълен мрак. Вдясно забеляза стълба, водеща до втория етаж. Видя две врати, една пред нея и една от лявата й страна. Стоеше неподвижно и слушаше. След това чу глас и звук на преместен стол от стаята вляво.

Направи две бързи крачки, отвори вратата с трясък и насочи пистолета към… Стаята беше празна.

Чу шумолене на дрехи зад гърба си и тутакси се извъртя. В секундата, в която се опита да вдигне пистолета за стрелба, Роналд Ниедерман стисна врата й в желязна хватка с огромния си юмрук, като същевременно хвана ръката й, с която държеше пистолета. После я вдигна във въздуха, сякаш бе безтегловна кукла.