Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Изпитваше безпокойство и се страхуваше, че е закъснял. Надяваше се Лисбет Саландер да му се обади, но знаеше, че това няма да се случи.

Бе се опитала да убие Залаченко през 1991 г. Той бе отвърнал на удара след толкова много години.

Анализът на Холгер Палмгрен беше най-точен. Лисбет Саландер от собствен опит знаеше, че няма смисъл да се обръща към властите.

Микаел хвърли един поглед на чантата, в която носеше компютъра си. Бе взел със себе си колта, който откри в чекмеджето на Лисбет. Не бе сигурен защо го бе прибрал, но инстинктите му подсказваха, че не бива да го оставя в апартамента й. Признаваше си, че това не е кой знае колко рационален довод.

Когато влакът премина по моста Орщабру, Микаел се обади на Бублански от мобилния си телефон.

— Какво искате? — попита го Бублански раздразнено.

— Да доведа нещата докрай.

— Кое по-точно?

— Цялата тази каша. Искате ли да знаете кой е убил Даг, Мия и Бюрман?

— Ако разполагате с информация, с удоволствие ще ви изслушам.

— Името на убиеца е Роналд Ниедерман. Това е русият великан, с когото се е бил Паоло Роберто. Немски гражданин е, на трийсет и пет години. Работи за една отрепка на име Александър Залаченко, наричан още Зала.

Бублански мълча дълго. След това звучно въздъхна. Микаел чу как отгърна някакъв лист и щракна с химикалка.

— И сте сигурен?

— Да.

— Добре. Къде се намират въпросните Ниедерман и Залаченко?

— Все още не знам. Но веднага щом разбера, ще ви съобщя. След малко Ерика Бергер ще ви донесе едно полицейско разследване от 1991 г. Веднага щом успее да го копира. Там ще откриете цялата ви нужна информация за Залаченко и Саландер.

— Какво имате предвид?

— Залаченко е бащата на Лисбет. Той е бивш руски наемен убиец от времето на Студената война.

— Руски наемен убиец — повтори Бублански невярващо.

— Няколко ченгета от Сепо са го крепели и са прикривали престъпленията му.

Микаел чу как Бублански дръпна един стол и седна.

— Мисля, че ще е най-добре да дойдете и да дадете официални показания.

— Съжалявам, нямам време.

— Моля?

— В момента не съм в Стокхолм. Но ще ви се обадя веднага щом открия Залаченко.

— Блумквист… Не е нужно да доказвате каквото и да било. Аз също се съмнявам във вината на Саландер.

— Може ли да ви припомня, че аз съм един обикновен частен детектив, който няма никаква представа от полицейска работа?

Знаеше, че бе детинско, но рязко прекрати разговора. После се обади на Аника Джианини.

— Здравей, сестричке.

— Здравей. Нещо ново?

— О, да. Може би ще имам нужда от добър адвокат утре.

Тя въздъхна.

— Какво си направил?

— Все още нищо сериозно, но има вероятност да ме арестуват за възпрепятстване на полицейско разследване или нещо подобно. Но не затова ти се обаждам. Не би могла да ме представляваш.

— Защо не?

— Защото искам да поемеш защитата на Лисбет Саландер и няма как да си адвокат и на двама ни.

Микаел й разказа накратко за какво ставаше въпрос. Мълчанието на Аника Джианини не вещаеше нищо добро.

— И разполагаш с документация за това? — рече тя накрая.

— Да.

— Трябва да си помисля. Лисбет има нужда от адвокат по криминални дела.

— Ти си идеална за тази работа.

— Микаел…

— Слушай, сестричке, нали ти ми се разсърди, че не съм те помолил за помощ, когато имах нужда?

Когато приключиха, Микаел се замисли. След това вдигна слушалката и се обади на Холгер Палмгрен. Без повод. Просто смяташе, че въпреки всичко трябва да информира стареца, че е тръгнал по определени следи и че се надява историята да приключи до няколко часа.

Проблемът бе, че Лисбет Саландер също беше тръгнала на лов.

Лисбет Саландер се протегна, за да вземе една ябълка от раницата си, без да изпуска фермата от поглед. Лежеше в края на малка горичка върху постелката за под от колата като импровизирано легло. Носеше зелен ветроустойчив панталон с джобове по крачолите, дебел пуловер и топло подплатено платнено яке до кръста.

Гусеберя се намираше на около четиристотин метра от главния път и се състоеше от две постройки. Основната сграда бе на около сто и двайсет метра пред Лисбет. Представляваше голяма бяла дървена къща на два етажа, в двора на която имаше барака и плевня, разположена на около седемдесет метра от къщата. През отвора на плевнята можеше да види предницата на някакъв бял автомобил. Струваше й се, че е волво, но разстоянието бе твърде голямо, за да е напълно сигурна.

Вдясно от мястото, където беше легнала Лисбет, имаше блатист участък, който след двеста метра прерастваше в малко езеро. Пътят към фермата пресичаше този участък и изчезваше в гората в посока към главното шосе. До пътя имаше още една постройка, която приличаше на изоставена малка къщичка. Прозорците й бяха закрити със светли завеси. На север от фермата се виждаше гора, която скриваше гледката към най-близките съседни къщи, разположени на около шестстотин метра. Фермата пред очите й бе сравнително изолирана.