Шарлот Бронте - Вийет

— Доктор Джон — подхванах аз, — любовта у сляпа.

Но в този миг в очите му проблясна син остър лъч. Това ми припомни за миналите дни, припомни ми за неговия портрет. Наведе ми на мисълта, че половината от приказките му за мис Фаншоу са престорени, накара ме да заподозра, че въпреки страстта към нейната хубост преценката му за недостатъците й може да не е чак толкова погрешна; че е по-проницателен, отколкото излизаше от приказките му. Но всъщност това може би бе случаен поглед или аз го бях изтълкувала погрешно. Случаен или нарочен, действителен или въображаем, той приключи нашия разговор.

Престоят ми в „La Terrasse“ продължи още две седмици след края на ваканцията. Мисис Бретън любезно уреди тази почивка. След като един ден синът й заяви, че „Люси все още не е достатъчно укрепнала, за да се върне в онази бърлога, наречена «пансион»“, тя незабавно отпътува за улица „Фосет“, срещнала се с директорката и получила отсрочка, като обяснила, че за да оздравея напълно, е необходима продължителна почивка и промяна. Вследствие на това към мен бе проявено внимание, без което отлично бих могла да помина — а именно посещение на учтивост от страна на мадам Бек.

В един хубав ден тази дама се появи в малкия дворец, докарана от фиакър. Предполагам, че е имала желание да види жилището, обитавано от доктор Джон. Очевидно бе, че приятното местоположение и красивата подредба надминаха очакванията й. Тя възхвали всичко, което видя, провъзгласи синия салон за „великолепна стая“, многословно ме поздрави за това, че съм намерила такива „достойни, дружелюбни и уважавани“ приятели, изрече един мил комплимент по мой адрес, а когато доктор Джон се присъедини към нас, изтича смело към него и го засипа с думи, всички искрящи от възхвали и възклицания от неговото „chateau“ (дворец), за „госпожа майка му“, „достойната господарка на двореца“, за „красивата му външност“, която действително бе цветуща и в момента развеселена от добродушната, но иронична усмивчица, с която той всякога изслушваше нестихващите и цветущи френски изрази на мадам. С две думи, мадам се показа откъм най-очарователната си страна, пристигна и си замина като фойерверк от комплименти, възхищения и приветливост. Полунарочно и отчасти за да й задам няколко въпроса за работата в училището, аз я последвах до колата и надникнах вътре, след като се бе настанила, и вратата бе затворена. Каква огромна промяна бе настъпила за тъй кратко време! Миг преди това тя преливаше от очарование и шеговитост, а сега седеше строга като съдия и сериозна като мъдрец! Странна женичка!

Върнах се и закачих доктор Джон за предаността, която мадам изпитваше към него. Как се смя този човек! Какво веселие струеше от очите му, докато си припомняше някои от натруфените й изрази; той дори ги повтори, имитирайки нейното бърборене! Притежаваше силно чувство за хумор и бе най-приятният компаньон на света — когато успяваше да забрави мис Фаншоу.

Казват, че за оздравяващия нямало нищо по-хубаво от това, „да стои на слънце, спокоен и отпуснат“ — изпълвал се с живителни сили. Когато малката Жоржет Бек се оправяше от болестта, често я вземах на ръце и с часове я разхождах из градината край една стена, обраснала с лозница, чиито гроздове зрееха на слънцето. Това слънце заруменяваше бледото й личице също тъй, както позлатяваше и наливаше тежките гроздове.

Има човешки характери, ласкави, лъчезарни и нежни, чието влияние за падналия духом е също тъй благоприятно, както светлината на пладнето — за болника. Сред тези облагодетелствувани характера бяха доктор Бретън и неговата майка. Те обичаха да даряват щастие тъй, както някои — да причиняват страдания. Правеха го инстинктивно, незабележимо и почти несъзнателно; средствата да даряват удоволствие избликваха спонтанно в душите им. Всеки ден, докато бях при тях, те предлагаха по някакъв план, който се превръщаше в благодатни забавления. Колкото и да бе зает, доктор Джон успяваше да подреди времето си така, че да ни придружава на малките ни излети. Просто не знам кога изпълняваше ангажиментите си; те бяха многобройни, но той ги съчетаваше така, че да му остава свободно време. Често съм го виждала много зает, но рядко — преуморен, никога — раздразнен, объркан и потиснат. Вършеше всичко с лекота и охота на своята преливаща жизненост, с неизчерпаема енергия. Водена от него, в тези две седмици аз видях от Вийет, от околностите и от жителите му много повече, отколкото през осемте месеца на моя престой в предишното ми жилище. Той ме заведе до някои градски забележителност, чиито имена бях само чувала; с усърдие и въодушевление ми разказа много полезни нища. Изглежда, не му бе неприятно да разговаря с мене, а аз, от своя страна, го слушах с удоволствие. Не му бе присъщо да се отнася към проблемите студено и повърхностно, рядко обобщаваше, никога не говореше досадно. Изглежда, че малките хубави подробности му харесваха колкото и на мене. Умееше да разбира характерите, и то също тъй не повърхностно. Тези неща правеха разговора с него особено интересен; говореше всякога от личен опит и не заемаше, нито крадеше по някой сух факт,изтъркана фраза, или пък готово мнение от книгите — това му придаваше свежест, толкова по-приятна, защото не се срещаше често. Пред моите очи духът му като че ли премина в друга фаза — събуди се нов ден, засмя се под една нова и по-благородна зора.