Шарлот Бронте - Вийет

Майка му бе щедра, но той бе по-щедър, по-великодушен и от нея. Открих, придружавайки го из Бас Вий — най-бедния и пренаселен градски квартал, — че мисиите му там бяха колкото на лечител, толкова и на благодетел. Скоро разбрах, че весело, без да придава някаква стойност на постъпките си, той успяваше да създаде сред този окаян слой на населението един свят на истинско добро. Простолюдието го обичаше; бедните му пациенти в болниците го приветствуваха с ентусиазъм.

Но стига. Не искам от достоверен разказвач да се превърна в пристрастен панегирист. Много добре ми е известно, че доктор Джон не бе съвършен. Той бе изтъкан от човешки слабости; нямаше час, нито дори миг от времето, което прекарвах с него, в които с някоя постъпка, думи или поглед да не е издал, че не е бог. Един бог не би притежавал жестоката суетност на доктор Джон, нито постъпките му на лекомислие. Никой безсмъртен не би приличал на него в моментната забрава на всичко друго освен настоящето, в пристрастието му към това настояще -не го вършеше грубо, отдавайки се на материални излишества, а по-скоро егоистично, като изтръгваше до капка всичко, което би могло да подхрани мъжкото му себелюбие; обичаше да засища това алчно чувство, без да се замисля за цената на фуража, нито да го е грижа колко ще струва да се поддържа косъмът му загладен и да е в добра форма.

Моля читателят да обърне внимание на привидното противоречие на двата образа, които давам на Греъм Бретън — обществения и частния, градското и домашното възприятие. В първия, обществения, го виждаме забравил за себе си — скромен в разгръщането на способностите и усърден да ги проявява. Във втория, домашния портрет, проличава осъзнаване на онова, което притежава и което представлява, наслада от вниманието, което му се обръща, готов на всичко, за да го извика, и суетност — когато го получава. Но и двата портрета са верни.

Не бе възможна да се грижиш за доктор Джон тайно и незабелязано. Тъкмо когато смяташ, че нещо дребничко, което си изработил, за да си служиш с него, е прието, без да се оцени, и че подобно на другите мъже той ще го използува, но няма и да се запита откъде и дошло, той изведнъж те поразява с една-две усмихнати забележки, които ти доказват, че окото му е следило всичко от самото начало до свършването на ръкоделието; че е обърнал внимание на модела, наблюдавал е работата ти и е отбелязал часа на завършването й. Обичаше да го ухажват по този начин и оставяше задоволството да искри в очите и да играе край устата му.

Всичко това би било достатъчно, ала той прибавяше към своята мила и безгласна благодарност и желанието да изплаща, както сам го зове, своите задължения. Когато майка му се трудеше за него, той й се отблагодаряваше, като я заобикаляше със своята жизнерадост, обсипваше я с величие и закачки, подсмихваше й се, радваше душата й повече от обичайното. Като разбереше, че Люси Сноу е сторила нещо за него, измисляше за отплата някакво приятно развлечение.

Често съм се удивлявала колко основно познаваше той Вийет — познания, които не се ограничаваха с големите улици, а проникваха в художествените галерии, в залите и затворените салони; за всяка врата, която скриваше някой предмет на изкуството, заслужаващ да се види, за всеки музей, за всяка зала, предназначена за изкуство или наука, той сякаш знаеше тайните думи „Сезам, отвори се!“ Никога не съм имала склонност към науката, ала някакъв необясним, сляп, силен инстинкт ме привличаше към изкуството. Обичах да посещавам картинните галерии и с удоволствие оставах там сама. Когато бях с приятел, някакво проклето притеснение не ми позволяваше да видя достатъчно, да изживея всичко. Когато бях с чужди хора, с които ми се налагаше да разговарям по изложените предмети, само след половин час се чувствувах изтощена, обхваната от някаква смесена умора, предизвикана от физическа отпуснатост и душевна тъпота. Всяко по-образовано дете, още повече пък интелигентен възрастен са ме карали да се срамувам дълбоко, когато съм наблюдавала как смислено разговарят, когато посещават групово картинни изложби, исторически забележителности, сгради или каквито да било други места от обществен интерес. Доктор Бретън беше чичероне по мой вкус; завеждаше ме рано, преди галериите да се изпълнят с хора, оставяше ме там за два-три сама и идваше да ме вземе, когато привършваше с ангажиментите си. Междувременно аз се чувствувах щастлива — щастлива не само да гледам, но и да изследвам, да разпитвам и да си съставям мнение. По време на тези посещения ставаха недоразумения и непрестанни сблъсъци между волята и силата. Първото качество изискваше от мен чувство на одобрение към всичко, което бе общоприето да се смята за красиво; второто чувство с мъчителни въздишки изявяваше пълната си неспособност да плати подобна дан. След това то се самоусмиваше, подканяше се, насилваше се да извиси вкуса си и да изостри интереса си. Но колкото по-насилвано бе, толкова по-малко бе желанието му да възхвалява. Като откривах постепенно, че вследствие тези съвестни усилия започвам да чувствувам някаква странна умора, взех да размишлявам дали няма да е по-добре да се откажа от подобни огромни усилия и като заключих, че мога, позволявах си да отминавам с безразличие деветдесет и девет от сто изложените картини.