Шарлот Бронте - Вийет

Към оная, която го бе нарекла „роб“ и изобщо му бе отказала своето уважение, той сигурно сега хранеше неприязнени чувства. Възможно бе прилагателното да бе употребено на място и липсата на уважение да бе справедлива; не го отричаше. Разумът му най-искрено бе осъдил тази недостойна вероятност. И той търсеше в това обвинение причината за оня неуспех, който така разстройваше душевния му мир. По време на този тревожен, самозаклеймяващ вътрешен монолог държането му стана сериозно, дори бих казала хладно, както към мен, така и към майка му. И въпреки това, в изражението му, красиво с мъжката си хубост дори когато бе потиснат, не се усещаше сръдня, злоба, омраза, не се четеше дребнавост. Като приближих стола му до масата, изпреварвайки прислужницата, и му подадох чая с трепетна ръка, той рече:

— Благодаря ви, Люси — с най-любезния тон на плътния си, приятен глас.

От моя страна аз имах една-едничка цел: трябваше да изкупя непростимата си избухливост, иначе нямаше да мигна цяла нощ. Така не можеше: едва издържах. Нямах сили да подхвана война при такива условия. Училищното усамотение, манастирското мълчание и бездействие, всичко ми се струваше за предпочитане при едно съществование в раздор с доктор Джон. Колкото до Дженевра, позволявах й да си закачи, ако ще, сребърни крила на гълъб или на която иска птица, да подхвръкне на най-високо място, сред най-далечните звезди, където въображението на обожателя й предпочиташе да въздигне съзвездието на нейните чарове; никога вече не бих оспорила думите му. Дълга време се опитвах да хвана погледа му. Очите му често срещаха моите, но тъй като нямаха какво да кажат, отместваха се и аз оставах смутена. След чая той продължи да седи, тъжен и притихнал, зачетен в някаква книга. Искаше ми се да събера смелост и да седна до него, но си казах, че ако го сторя, непременно ще ми покаже своята враждебност и възмущение. Копнеех да говоря, а не смеех да шепна. Майка му излезе от стаята; тогава, развълнувана от неудържимо разкаяние, аз измърморих думите: „Доктор Бретън!“

Той вдигна очи от книгата; не бяха студени, нито злобни, устата му не бе цинично свита, бе готов и искаше да изслуша онова, което имах да му кажа. Душата му бе твърде добра и великодушна, за да се озлоби от едно изтрещяване на мълния.

— Доктор Бретън — простете прибързаните ми думи, моля, умолявам ви да ми простите.

Той се усмихна в момента, в който проговорих.

— А може би съм ги заслужил, Люси? Ако не ме уважавате, уверен съм, че то е, защото не заслужавам уважение. Страхувам се, че съм голям глупак. Сигурно някъде греша, защото там, където искам да се харесам, не успявам.

— Не може да сте сигурен в това, но дори и да е така, дали грешката е във вашия характер, или в обърканите представи на другите? Позволете ми да взема назад онова, което изрекох в гнева си. За едно нещо и да всички останали неща аз дълбоко ви уважавам. Да мислиш твърде лошо за себе си е твърде добро за останалите — нима това не е съвършенство?

— Възможно ли е да мисля твърде добро за Дженевра?

— Според мене, да; вие мислите, че не е така. Хайде, нека приемем, че в това се различаваме. Моля ви да ме извините, то е единственото, което искам.

— Смятате ли ме способен да храня лошо чувство за една-едничка разпалена дума?

— Виждам, че не; кажете ми само: „Люси, прощавам ви!“ Кажете това, за да си отпусна сърцето.

— Хайде, отпуснете си сърцето и аз ще отпусна моето — защото ме понаранихте, Люси. А сега, след като болката премина, прощавам ви от душа. Благодарен съм ви като на доброжелател.

— Аз наистина съм ваш доброжелател, прав сте.

Тъй спречкването ни приключи.

Читателю, ако по време на този разказ откриеш, че мнението ми за доктор Джон претърпява промяна, прости това привидно несъответствие. Предавам чувствата такива, каквито съм ги изпитвала по онова време, описвам му характера такъв, какъвто го намирах, когато го разкривах.

Той прояви красота на характера си, като след това се отнасяше с мен по-мило, отколкото преди. Нещо повече — самият инцидент, който според моите теории трябваше до известна степен да ни отчужди, промени отношенията ни, но не в оня смисъл, който със страх очаквах. Едно невидимо, но студено нещо, много леко, много тънко, но много хладно — като леден параван — смразяваше дотогава нашите отношения. Тези няколко разпалени думи, макар и разпалени от гняв, разтопиха тънката ледена корица на сдържаността; по това време тя изчезна. От него ден, струва ми се, дотогава, докато продължи нашето приятелство, той разговаряше с мен най-дружески. Изглежда, знаеше, че заприказва ли за себе си и за онова, което най-силно го интересува, аз ще го понасям търпеливо. Следователно продължих да слушах за „Дженевра“.