Шарлот Бронте - Вийет

Погледнах доста изненадано.

— Католичка ли? Не! Откъде ви хрумна това?

— Начинът, по който ми бяхте предадена снощи, ме накара да се усъмня.

— Била съм ви предадена? Наистина съвсем бях забравила. Остава ми още да чуя как съм попаднала в ръцете ви.

— При обстоятелства, които ме учудиха. Вчера през целия ден бях зает с един болен, чието страдание беше извънредно рядко и избавлението — съмнително. Срещнах друг подобен и още по-изявен случай в една парижка болница — ала това надали ще ви интересува. Най-сетне острите пристъпи на пациента постихнаха (характерни за това заболяване са силните болки), това ме освободи и аз поех към дома. Най-късият път е през Бас Вий и понеже нощта беше необичайно тъмна, бурна и дъждовна, прекосих оттам. Като яздех край една стара църква, видях при светлината на лампата над портата, или по-скоро над дълбокия свод към входа, един свещеник да вдига нещо на ръце. Бе достатъчно светло, за да се забележи лицето на свещеника, и аз го познах. Често го бях срещал край болничния одър на богати и бедни, най-често на бедните. Той е, струва ми се, добър старец и във всяко отношение по-интелигентен от мнозина и по-предан на своя дълг. Погледите ни се кръстосаха. Той ми викна да спра. Носеше някаква жена, припаднала или умираща. Слязох от коня. „Тази личност е ваша сънародница — каза ми той. — Спасете я, ако не е мъртва.“

Моята сънародница, когато я погледнах, се оказа учителката по английски в пансиона на мадам Бек. Беше съвсем безжизнена, бледа като смъртник и почти изстинала. „Какво означава всичко това?“ — запитах аз. Той ми разказа някаква странна история — че сте била при него същата вечер, за да се изповядате, че изтощеният ви и страдалчески вид, съчетан с някои неща, които сте му казали…

— Неща, които съм му каза ли? Че какви неща?

— Страховити престъпления, без съмнение, но той не ми ги описа. Тайната на изповедта, както знаете, пресече приказливостта му и моето любопитство. Но изповедта ви не бе превърнала добрия отец във ваш враг. Изглежда, е бил толкова потресен и тъй ви е ожалил, дето трябва да се прибирате в подобна нощ сама, че е сметнал за свой християнски дълг да ви проследи, когато сте напуснали църквата, и да ви държи под око, докато стигнете у дома си. Възможно е добрият човек подсъзнателно да е проявил малко от коварството на своите събратя. Може би е искал да види къде живеете. Казахте ли му в своята изповед?

— Не съм. Напротив — внимателно избягвах и най-малкия намек. Колкото до изповедта ми, доктор Джон, ще ме сметнете, предполагам, за луда, че съм се решила на това, но нямах друг изход. Предизвикана е била от онова, което вие наричате „моя нервна система“; жестоко чувство на самотност измъчваше съзнанието ми — едно чувство, което трябваше да си пробие път и да изскочи навън или да ме убие подобно — надявам се да ме разберете, доктор Джон — пороят, който преминава през сърцето и който, ако аневризмът или друга някоя болестна причина препречат естествените му пътища, търси непривичен изход. Нуждаех се от приятелство, нуждаех се от другар, нуждаех се от съвет. Не можах да ги намеря нито у дома, нито в стаята си, затова тръгнах да ги търся в църквата и изповеднята. А онова, което изрекох там, не беше нито изповед, нито моята история. Не съм сторила нищо лошо. Животът ми не е бил достатъчно бурен нито за престъпно деяние, нито за любов, нито за нищо. Единственото, което издадох, бе страховит, отчаян вопъл.

— Люси, вие трябва да пътувате поне шест месеца. Спокойният ви нрав е станал твърде възбудим! По дяволите мадам Бек! Нима тая напета вдовичка няма сърце, та е осъдила най-добрата си учителка на пълно усамотение?

— Вината не е у мадам Бек — отвърнах. — Вината не е на нито едно живо същество, затова не искам да обвинявате когото и да било.

— Кой тогава е виновен, Люси?

— Аз, доктор Джон, аз и една голяма абстракция, на чиито широки плещи бих искала да стоваря тоновете вина, тъй като тези плещи могат да ги понесат — аз и Съдбата.

— В такъв случай това „аз“ трябва да внимава в бъдеще — отвърна доктор Джон усмихнато. — Смяна на климата, смяна на обстановката, тези са моите предписания — продължи практичният млад доктор. — Но да си дойдем на думата, Люси. Този отец Силас, с присъщата му тактичност (разправят, че бил йезуит), не успал да научи повече от онова, което сте му казали, защото, вместо да поемете към улица „Фосет“, объркана от треската — сигурно сте горели от температура…

— Не, доктор Джон, треската ме бе изоставила пред онази нощ. Не си измисляйте, че съм бълнувала, защото не е така.