Шарлот Бронте - Вийет

В избраната от него професия той вече си бе завоювал успех. Преди три месеца бе наел тази къща (един малък дворец, както ми обясниха, на около шест километра от Порт дьо Креси) и предпочел околността на града заради здравето на майка си, която трудно понасяла градския въздух. Повикал бе тук мисис Бретън, а пък тя, напускайки Англия, взела със себе си ония мебели от дома на улица „Света Ана“, които й се досвидяло да продаде. Оттук и удивлението ми при вида на столовете, на венците над огледалата, на чайниците и чаените чаши.

Когато удари единадесет, доктор Джон прекъсна майка си:

— Сега мис Сноу трябва да си ляга — заяви той; — вижда ми се много пребледняла. Утре ще се осмеля да й задам някои въпроси за това, как е похабила тъй здравето си. Наистина много се е променила от юли насам, когато я видях да играе тъй вдъхновено ролята на един убийствен малък джентълмен. Що се отнася до снощната злополука, уверен съм, че и за това има какво да разкаже, но тази вечер няма да питаме повече — лека нощ, мис Люси!

И тъй като ме отведе мило до вратата, взе една свещ и освети стълбите, по които се изкачих.

Когато си изрекох молитвата, когато се съблякох и си легнах, почувствувах, че все още имам приятели — приятели, които не демонстрират страстна привързаност, не предлагат нежната утеха на истинското и кръвно роднинство и от които съответно би трябвало да се иска умерена обич, да се очаква сравнително малко; ала сърцето ми се разтвори за тях и се изпълни с дълбока нежност, която аз поисках от Разума да уталожи с времето.

„Не ме оставяй да мисля за тях прекалено често, молех го аз, нека бъда доволна от тънката струйка на този живителен ручей; не ме оставяй да тичам, зажадняла да пия ненаситно от благодатните му води; не ми позволявай да си въобразя, че вкусът му е по-сладък от другите земни извори! О! Нека бог ме научи да бъда доволна от един обикновен, дружески разговор, кратък, рядък, повърхностен и спокоен — съвсем спокоен!“

Докато повтарях тази дума, аз сложих лице на възглавницата и повтаряйки я, облях възглавницата със сълзи.

Тези борби със собствения характер, със силните природни склонности на сърцето може да изглеждат безсмислени и безплодни, но накрая те носят добро. Макар и незабележимо, те придават на постъпките и поведението онази насока, която Разумът одобрява и на която Чувството може би твърде често се съпротивлява. Те наистина водят до промяна в общия ритъм на човешкия път и го правят по-уравновесен, по-равномерен, по-спокоен, гледан отвън, а погледът на другите вижда единствено тази външност. Що се отнася до онова, което си крие отдолу, нека то остане за бога. Човекът, твоят равен, слаб и той като тебе, недостоен да ти бъде съдник, трябва да бъде спрян на прага. Занеси сърцето си на своя създател; разкрий му тайните на душата, която той ти е дал; запитай го как понасяш страданията, които той ти е отредил; коленичи пред него и се моли, изпълнен с вяра, за просветление в мрака, за сили в твоята жалка слабост, за търпение в крайната ти нужда. И в определен час, може би не в часа, избран от тебе, замрелите в очакване води ще се раздвижат, нечий образ, може би не образът, за който си мечтал, който сърцето ти е обичало, за който е кървяло, ще се появи; ще го доведе пратеникът-лечител и сакатите, слепите, идиотите и побърканите ще бъдат поведени към водата. Пратенико, ела по-скоро! Хиляди лежат край езерото, облени в сълзи и обхванати от отчаяние, че още го няма, изтощени от продължително очакване, унили. Дълги са „времената“ на небето; ангелите-вестители кръжат по орбити, твърде широки за зрението на смъртните; понякога тези орбити траят с векове; цикълът на едно отиване и връщане може ба обхване безброй човешки поколения; и прахът, който припламва в кратък, изпълнен със страдания живот и със страдания отново се превръща в прах и може междувременно да изчезне в забвение. Защото многобройни са сакатите и скърбящите, а един е първият и незаменим вестител, когото източните народи зоват Азраил!

На другата сутрин се опитах да стана, но докато се обличах и от време на време отпивах по глътка студена вода от каната на умивалника, за да потуша треперещата слабост, която тъй затрудняваше обличането ми, при мен дойде мисис Бретън.

— Тава е невъзможно! — извика тя вместо утринен поздрав. — Не така — додаде и като ме подхвана по присъщия й рязък, енергичен начин — отношение, което доскоро обичах да наблюдавам отправяно към сина й, на което той упорито се съпротивляваше, — след две минути ме превърна в пленница на леглото. — Ще лежиш тук до следобед — заяви тя. — Синът ми остави такова нареждане, преди да излезе, и аз те уверявам, че моят син е господарят и трябва да му се подчиняваме. А сега ще получиш закуска.