Шарлот Бронте - Вийет

— Надявам се, че ме чувате. Бих се объркала, ако трябваше да водя дълъг разговор на френски.

— Но не сте от Англия, нали?

— Оттам дойдохме тук. А вие отдавна ли сте в тази страна? Изглежда, че познавате сина ми.

— Така ли, мадам? Възможно е. Вашият син — той ли е на този портрет?

— На този портрет е като малък. Докато го гледахте, вие произнесохте името му.

— Греъм Бретън?

Тя кимна.

— Разговарям с мисис Бретън, от Бретън, графство…?

— Точно така, а вие, разбрах, сте били учителка по английски в едно от тукашните чужди училища. Синът ми ви познава като такава.

— Как са ме намерили, госпожо, и кой ме е видял?

— Синът ми ще ви разкаже, като му дойде времето — отвърна тя, — но засега вие още сте объркана и слаба, не бива да разговаряте. Опитайте се да похапнете и след това — да спите.

Въпреки всичко, което бях преминала — физическата умора, душевното объркване, простудата от лошото време — въпреки всичко, изглежда оздравявах. Треската, болестта, която ме бе сразила, си отиваше, защото, макар през изминалите девет дни да не бях вкусвала истинска храна и да страдах от неутолима жажда, тази сутрин, когато ме предложиха закуска, изпитах силен глад — вътрешна слабост, която ме накара насърчено да изпия чая, предложен ми от тази дама, и да изям една филийка сух препечен хляб към него. Беше само късче, но и то стигаше да подкрепи силите ми за следващите два-три часа, след което прислужницата ми донесе бульон и бисквити.

Когато взе да се здрачава, а вятърът продължаваше да духа все тъй диво и ледено и дъждът да тече из ведро, аз се притесних — притесних се да лежа. Стаята, макар и красива, беше малка, задушавах се в нея, копнеех за промяна. Потискаха ме студът и мракът, исках да видя, да усетя жив огън. Освен това не спирах да си мисля за сина на тази стройна матрона. Кога щях да го видя? Във всеки случай не преди да напусна тази стая.

Най-сетне прислужницата дойде да оправи леглото ми за през нощта. Приготви се да ме увие в одеало и да ме сложи на малкия крептонен стол, ала аз отказах и започнах да се обличам. Тъкмо бях привършила и бях седнала да си поема дъх, мисис Бретън отново влезе.

— Но вие сте се облекли! — възкликна тя, усмихвайки се с усмивката, която тъй добре познавах — приятна, но не разнежена усмивка. — Значи сте по-добре, така ли? По-закрепена?

Говореше ми както навремето и аз почти си въобразих, че е започнала да ме познава. В гласа и държането й се четеше същото покровителствено отношение, с каквото се отнасяше към мене, когато бях дете — покровителство, на което се подчинявах и дори харесвах. То не бе породено, че тя е по-богата или от по-висш произход (в това отношение бяхме равни; тя произхождаше от същата класа като мене), а от простия факт, че е по-възрастна. Бе нещо като подслонът, който дървото дава на тревицата. Замолих я, без повече да го увъртам:

— Позволете ми да сляза долу, госпожо. Тук ми е студено и съм самотна.

— С най-голямо удоволствие, стига да сте достатъчно заякнала, за да понесете промяната — отвърна тя. — Хайде тогава, облегнете се на ръката ми.

И подаде ръка. Хванах я и по застланите с пътека стълби слязохме във вестибюла, от който една отворена висока врата водеше към синята стая. Колко приятна беше тази стая със своя чудесен домашен уют! Колко закътана, с меката светлина на лампата и с червените отблясъци на огъня! За да завърши картината, на масата стоеше готовият чай — истински английски чай, а сервизът ми намигаше приятелски; тежкият сребърен чайник със старинни гравюри, малкото чайниче за запарване на чая от същия метал и тънките порцеланови чаши в тъмнорозово и позлата. Познавах и кейка със странна форма, изпечен в специалната тавичка, който неизменно се предлагаше с чая в Бретън. Греъм го обичаше и както някога, кейкът бе сложен на масата пред чинията на Греъм, а до него сребърният нож и вилицата. Следователно Греъм щеше да се върне за чая. А може би Греъм бе вече у дома; след няколко минути щях да го видя.

— Седнете, седнете — подкани ме моята хазяйка, когато, приближавайки до камината, се олюлях. Тя ме настани на едно канапе, но аз скоро се преместих зад нега, като обясних, че огънят ме е сгрял. Зад канапето намерих един друг стол, където ми бе по-удобно. Мисис Бретън никога не се суетеше край когото да било, за каквото и да е. Без да възразява, остави ме да правя каквото искам. Запари чая и взе вестника. Приятно ми бе да наблюдавам всяко действие на моята кръстница, защото движенията й бяха като на млад човек. Вече трябва да е над петдесетте, но нито плътта, нито духът й бяха докоснати от ръждата на възрастта. Макар достолепна , тя бе много подвижна и макар спокойна, проявяваше понякога пламенност. Доброто здраве и великолепният й характер я поддържаха свежа, както в младостта.