Шарлот Бронте - Вийет

Помислих си за Бредерин Хасан, пренесен в съня си от Кайро пред портите на Дамаск. Дали някой добър дух е надвесил тъмното си крило в бурята, на чийто напор се подлагах, и подхващайки ме от църковните стъпала, „издигайки се високо във въздуха“, както се казва в източните приказки, ме е пренесъл през морета и суша и ме е оставил кротко край някое огнище в стара Англия? Но не, знаех, че огънят на оная камина не гори вече в оня уютен кът. Отдавна бе загаснал и домашните божества бяха пренесени другаде.

Прислужницата се извърна към мене; забелязвайки, че очите ми са широко отворени и в тях има тревога и възбуда, тя остави плетивото. Видях я да се навежда над някаква масичка. Наля вода, отмери капки от някакво шишенце. С чаша в ръка ме приближи. Каква бе тъмната течност, която ми предлагаше? Какъв бе този божествен елексир или омайно биле?

Късно бе да разпитвам; изпила го бях безропотно и наведнъж. Прилив на кротки мисли леко погали ума ми; все по-нежно и по-нежно идваше приливът, вълните му бяха по-меки от мехлем. Болката на слабостта отпусна крайниците ми, мускулите ми заспаха. Изгубих сили да се движа, но тъй като същевременно изчезна и желанието, не ме лишаваха от нищо. Добрата прислужница сложи един параван между мен и светлината; видях я как стана да го нагласи, но не си спомням да съм я видяла, когато се връща на мястото си; в промеждутъка на двете действия за съм заспала.

Събудих се — и о, чудо! Всичко бе отново променено. Заобикаляше ме светлина на пладнето — наистина не някаква силна лятна светлина, а оловният сумрак на суровата и бурна есен. Сега вече бях сигурна, че съм в пансиона — увери ме блъскащият в прозорците дъжд; увери ме воят на вятъра между клоните, което подсказваше, че вън има градина; увериха ме студът, белотата, самотата, сред които лежах. Казах „белотата“, защото край леглото ми висяха димитни завеси и запречваха гледката.

Вдигнах очи, огледах се. Очите ми подготвени да съзрат дългата, широка, белосана спалня, замижаха стреснато, когато се сблъскаха с тясното пространство на една малка стая — стая с морскозелени стени; тъй също вместо пет широки и голи прозореца тук имаше само един, висок, с малки ромбоидни стъкла, закрит от муселинени драперии; вместо двадесет и четири поставки от боядисано дърво с леген и кана върху всяка от тях имаше тоалетна масичка, нагиздена като дама за бал, с бяла рокля върху розова фуста; украсяваха я голямо полирано огледало и красива възглавничка за игли, обрамчени с дантела. Тази тоалетна заедно с един малък, нисък фотьойл, облечен в кретон на зелени и бели цветя, стойка за леген с мраморна плоча, и зелени съдове завършваха мебелировката на малката стая.

Читателю, сега вече се уплаших. Защо? — сигурна ще запиташ ти. Какво имаше в тая простичка и хубава спалня, което да стресне дори и най-стеснителния човек? Ето какво; тези мебели не биха могли да са действителни, материални столове, огледала и умивалници; те сигурно бяха привидения на подобните там; или пък, ако това се отхвърлеше като съвсем нереална хипотеза (макар и смутена, аз я отхвърлях), оставаше да се заключи, че аз самата съм преминала в някакво ненормално психическо състояние — накратко, че съм много болна и бълнувам; но в такъв случай, това бе най-странното бълнуване, с което делириумът е спохождал жертвата си.

Познавах — длъжна бях да познавам зеления крептон на този малък стол. Самия удобен стол; резбованата, излъскана, черна, украсена с листа рамка на това огледало, гладката, млечнозелена повърхност на предметите върху умивалника, а и самата му стойка с плочата от сив мрамор, отчупен в единия край — заставена бях да разпозная всички тях и да ги поздравя, тъй както миналата вечер бях познала и поздравила мебелите от палисандрово дърво, драпериите, порцелана на гостната стая.

Бретън! Бретън и дните от преди десет години блеснаха, отразени в това огледало. Но защо Бретън и детинството ми се провиждаха по този начин? Защо, ако изобщо трябваше да се връщат, не се връщаха каквито бяха? Защо пред обърканото ми зрение се привиждаше само мебелировката, а стаите и градът се бяха променили? Що се отнасяше до тази игленица, изработена от розов сатен, украсена със златни мъниста и обрамчена с набрана дантела, аз имах право да я познавам, както познавах и параванчетата — сама ги бях работила. Скочих от леглото, взех игленика и го разгледах. Ето инициалите „Л. Л. Б.“, извезани със златни мъниста и обкръжени с овален венец, избродиран от бяла коприна. Това бяха инициалите на моята кръстница — Луиза Люси Бретън.