Шарлот Бронте - Вийет

Станах и му благодарих. Излизах, когато ме повика.

— Не бива да се връщате тук, в църквата — заяви той. — Виждам, че сте болна, а тази църква е студена . трябва да дойдете в дома ми. Аз живея на… — и ми даде адреса си. — Елате там утре в десет.

В отговор на тази покана аз само се поклоних, пуснах воала си и като се увих в наметката, се измъкнах навън.

Как мислиш, читателю, дали възнамерявах да потърся отново утеха от този свещеник? По-скоро бих се решила да вляза във вавилонската пещ! Този отец имаше оръжия, с които бе в състояние да ми въздействува, бе природно добър, с оная сантиментална френска доброта, която знаех, че не ме оставя безразлична. Като изключим любовта, едва ли съществуваше друг вид добро човешко чувство с коренче в действителния свят , на което да бях в състояние да устоя докрай. Отидех ли при него, той щеше да ми покаже всичко онова, което бе нежно, утешаващо и добро в попското учение. Сетне щеше да се опита да подкладе, да раздуха и запали устрема ми към благотворителни дела. Не знам как би завършило това. Всеки от нас се мисли силен в известни неща, но тъй също ние знаем колко сме слаби в други. Вероятностите са такива, че ако бях посетила улица „Влъхвите“ номер 10 в определения ден и час, сега, вместо да пиша този еретически разказ, може би щях да прехвърлям броеница в някоя килия на кармелитския манастир на булевард „Креси“ във Вийет. Имаше нещо изкусително у този благ стар свещеник, но каквито и да са неговите събратя, каквото и да си мисля за неговата църква и вяра (не харесвам нито едното, нито другото) към мен, когато се нуждаех от доброта, той ми стори добро. Да бъде благословен!

Здрачът бе прелял в нощ, лампите по улиците бяха запалени, когато напуснах онази мрачна църква. Сега вече можех да се прибера. Неустоимото желание да ме подуха октомврийският вятър на онази могила далеч от града се бе превърнало в обикновено пожелание, което разумът бе в състояние да потисне. Тъй стана, и аз тръгнах, както си въобразявах, към улица „Фосет“. Намирах се в един квартал от старата част на града, прорязан от безброй тесни улички, с живописни, старинни и полурухнали къщи. Бях твърде отпаднала, за да внимавам, и още по-небрежна към собственото си благополучие и безопасност, за да се предпазвам. Загубила се бях, но не ми стигаше смелост да попитам за пътя.

Ако бурята се бе укротила по залез слънце, сега тя си наваксваше изгубеното време. Силен и хоризонтален бе напорът на вятъра от северозапад към югоизток, той носеше ситен дъжд и от време на време подобно изстрели изпращаше порой от градушка; беше студено и пронизваше до кости. Наведох глава да срещна напора, но той ме тласна назад. Сърцето ми не се сломи от този сблъсък, единственото ми желание бе да имам криле, за да възседна вятъра, да разперя тези криле, да ги опра на неговия устрем, да препусна заедно с него, да шибам, където шибаше и той. Докато си мечтаех за това, изведнъж се почувствувах по-замръзнала отпреди и по-безсилна. Опитах да достигна до портата на едно от близките големи сгради, ала огромната фасада и високата кула почерняха и изчезнаха пред погледа ми. Вместо да се прислоня до стъпалата, както възнамерявах, аз сякаш полетях стремглаво към някаква пропаст. След това не помня нищо.

Къде е странствувала душата по време на този припадък, не зная. Каквото и да е видяла, където и да се е носила в своя транс през онази странна нощ, тя го запази за себе си и не прошепна ни дума на Паметта, обърка въображението със своето неразгадаемо мълчание. Възможно е да се е вдигнала горе, да е видяла своя вечен дом с копнежа да я оставят сега да си почива, с надеждата, че мъчителното й съжителство с материалното най-сетне и дошло до своя край. Докато тя е хранила надеждата, изглежда, някой ангел я е пропъдил от райския праг, повел я е разплакана надолу и пак я е приковал, разтреперана и съпротивляваща се, към това бедно тяло, измръзнало и изтощено, чието съжителство й беше толкова омръзнало.

Зная, че се е върнала в затвора си с болка и неохота, със стон и дълга тръпка. Разделените другари, Душата и Материята, се съединиха мъчително. Те се поздравиха, но не с прегръдка, а с продължителна борба. Възвърнах зрението си и всичко пред мен плувна в червено, като обагрено от кръв; изчезналият слух се втурна върху ми грохотно, като гръм; съзнанието се разбуди със страх. Надигнах се отвратена, запитах се къде, сред какви странни същества отварям очи. Отначало не познах нищо, върху което спря погледът ми. Стената не беше стена, лампата не беше лампа. Бих различила онова, което зовем привидение, тъй ясно, както и най-обикновения предмет — искам да кажа, че всичко, на което се спря погледът ми, ми се стори нереално. Ала сетивата скоро възвърнаха силата си; машината на времето бързо подхвана обичайната си и редовна работа.