Шарлот Бронте - Вийет

Все още не знаех къде се намирам, разбрах само, че са ме преместили от мястото, където паднах. Не лежах на стъпалата; от нощта и бурята ме пазеха стени, прозорци и таван. Пренесена бях в някаква къща: но каква къща?

Помислих си единствено за пансиона на улица „Фосет“. Все още в полусъзнание, опитах се да отгатна в коя от стаите са ме сложили — дали в голямата спалня, или в някоя от по-малките. Бях учудена, защото по мебелировката не разпознавах ни една от тези стаи. Нямаше ги празните бели легла, нито дългата редица от широки прозорци. „Не е възможно, казах си, да са ме поставили в стаята на самата мадам Бек!“ И тогава погледът ми се спря на едно кресло, покрито със синя дамаска. Изплуваха и други столове, тапицирани по същия начин, накрая успях да огледам цялата приятна гостна, буйния огън в чистото огнище, килима, чиито арабески в светлосиньо олекотяваха основния бежов фон, бледи стени, по които едва загатнати, но безкрайни гирлянди от лазурни незабравки се виеха замаяни и учудени сред безброй златни листенца и клонки. Огледало в позлатена рамка запълваше пространството между двата прозореца, обрамчени със завеса от същата синя дамаска. В това огледало съзрях себе си, но не на леглото, а върху един диван. Приличах на привидение — очите ми бяха по-големи и по-хлътнали, косата — по-тъмна от обикновено, защото контрастираше с изпитото ми и пепеляво лице. Не само от мебелировката, но и от разположението на прозорците, вратите и камината разбрах, че това бе непозната стая в непознат дом.

Като оглеждах синьото кресло, стана ми още по-ясно, че умът ми не е наред, защото то ми се стори познато, познава и дивана с вита резба, както и кръглата маса по средата, покрита със синя покривка с орнаменти от пожълтели есенни листа, а най-познати ми се видяха две столчета за крака с бродирани покривки, също и малкият стол в рамка от слонова кост, по чието облегало и седалка бяха избродирани букети от ярки цветя върху тъмен фон.

Объркана от тези предмети, продължих да разглеждам. Колкото да бе странно, навсякъде около мен съзирах стари познайници, от всяка ниша надничаха стари приятели. Над камината висяха две овални миниатюри; знаех наизуст перлите над високите и накъдрени глави на изобразените там жени, кадифетата, обгръщащи белите шии, гънките на широките бели забрадки, десена на дантелените ръкавели. На поставката над камината имаше две китайски вази, няколко чаши от стар чаен сервиз, гладки като емайл и прозрачни като яйчена черупка, както и един бял орнамент, класическа алабастрова група, сложена под стъклен похлупак. Познавах особеностите на всеки от тези предмети, подобно на ясновидка можех да изброя повредените и отчупени места. Но най-вече ме поразиха два малки паравана, украсено със ситни рисунки, като гравюри; очите ме заболяха да се взирам в тях, защото си спомних как часове наред чертичка по чертичка, извивка по извивка една ученичка ги бе изписвала с молива, хванат с тези пръсти, сега изтънели като скелет.

Къде се намирах — не само на кое място, но и в коя година? Защото всички тези предмети бяха от предишни дни и от далечна страна. Преди десет години се бях сбогувала с тях; от четиринадесетата ми година насам се бяхме разделили. Прошепнах: „Къде съм?“

Една фигура, която не бях забелязала досега, се размърда, стана, приближи ме — фигура, неподходяща за обстановката, която само усложни загадката. Беше някаква местна жена в обикновено боне на прислужница и с шарена басмена рокля. Не говореше нито френски, нито английски и нищо не успях да науча от нея, защото не разбирах диалекта. Ала тя намокри слепоочията и челото ми с хладка и ароматна вода, сетне повдигна възглавницата, на която лежах, със знаци ми показа, че не бива да говоря, и пак седна на поста си в края на дивана.

Тя плетеше, очите й се взираха в плетивото и можех да я наблюдавам несмущавано. Искрено се чудех какво прави тук и какво общо би могла да има с предметите или сцените от моето детство. А още повече се чудех какво общо имаха тези предмети и дни с мене сега.

Твърде слаба, за да се задълбочавам в загадката, аз се опитах да я разреша, като си казах, че ще е някаква грешка, сън, трескаво бълнуване, ала знаех, че не може да е грешка и че не спя, уверена бях, че умът ми е в нормално състояние. Щеше ми се стаята да не е тъй ярко осветена и да не бях видяла малките картини, орнаментите, параваните, бродирания стол. Всички тези предмети, както и мебелировката със синята дамаска, бяха съвсем същите, до най-малки подробности, като ония, които ясно си спомнях и добре познавах от гостната стая в дома на моята кръстница в Бретън. Стори ми се, че само жилището е различно, с различни прозорци и размери.