Шарлот Бронте - Вийет

След като ненормалната си замина, бях свободна да излизам навън. Отначало нямах смелост да се отдалечавам от улица „Фосет“, но постепенно намерих градските порти, преминах през тях и след туй често скитах по шосето, през полята, отвъд гробищата — католическите и протестантските, — зад нивите, стигах до долчинки и горички и още кой знае къде. Като че ме подтикваше остен, някаква треска не ме оставяше да почивам, копнежът за другарство подклаждаше в душата ми смъртен глад. Често се разхождах по цял ден в жежкото пладне, в хладната вечер, за да се върна чак при изгрева на луната.

Докато се разхождах тъй самотна, опитвах се да си представя как живеят моите познати. Мадам Бек в някакъв весел морски курорт с децата си, с майки си и с цяла група приятели, потърсили същия източник на отмора. Зели Сент Пиер беше в Париж с роднините си, другите учители бяха по домовете си. Дженевра Фаншоу беше предприела с някои свои познати пътешествие на юг. Дженевра ми се струваше най-щастлива. Намираше се в красиви местности, това септемврийско слънце озаряваше за нея плодородни равнини, в които под меките му лъчи зрееха жита и лозя. Тази златна и кристална луна изгряваше пред погледа й над сини хоризонти, накъдрени от планински силуети.

Ала всъщност всичко туй не беше от значение. Аз също усещах есенното слънце и луната, но ми се щеше да съм затрупана с пръст и трева, далеч от тяхното влияние, защото не можех да живея в светлината им, нито да ги превърна в свои другари, нито да им предложа обичта си. А Дженевра носеше в сърцето си един дух, способен да дава постоянна сила и утеха, да разхубавява дневната светлина и да омекотява мрака; най-чудесният от добрите гении, който бди над човечеството, я закриляше с криле и засенчваше главата й с тялото си. Подир Дженевра вървеше Истинската Любов, тя никога не можеше да бъде сама. Съзнаваше ли Дженевра това? Струваше ми се, да. Не я смятах за тъй безчувствена. Предполагах, че в сърцето си е благородна, че и сега обича, но скритом, че един ден възнамерява да покаже колко дълбоко люби и тя; представях си верния й герой, полууверен в стеснителната й обич и утешаван от тази своя увереност; подозирах, че помежду им съществува електрическа връзка на симпатия, чудесна верига на взаимно разбирателство, която поддържа общуването през хиляди километри и пренася през поля и равнини мислите им един към друг с помощта на молитвите и доброжелателството. Постепенно Дженевра се превърна за мен в нещо като героиня. Един ден, като усетих тази нарастваща илюзия, казах си: „Изглежда, нервите ми наистина са прекалено изопнати. Умът ми престрада твърде много, страхувам се, че ще заболея. Какво да сторя? Как да устоя на болестта?“

Ала при тези обстоятелства бе трудно да се опазя. Най-сетне, след цял един ден и цяла една нощ на дълбока душевна депресия, аз легнах физически болна, останах в леглото. По това време циганското лято бе стигнало до своя край — започнаха бурите на есенното равноденствие и в продължение на девет мрачни и дъждовни дни, чиито часове отлитаха гневни, оглушаващи, ветровити, грохотни от бушуващия ураган, аз лежах просната в леглото от някаква странна треска на духа и кръвта. Сънят ме напусна. Ставах нощем, търсех го, умолявах го от сърце да се върне. Отвръщаше ми трясъкът на някой прозорец или протяжният вик на бурята. Сънят не се върна.

Греша. Върна се веднъж, ала разгневен. Раздразнен от упоритостта ми, той дойде, за да отмъсти. Според часовника на „Свети Йоан Кръстител“ сънят не продължи повече от пет-десет минути — кратък период, но достатъчен, за да пречупи съществото ми с необяснимото си притеснение, да ми внуши едно безименно преживяване, което носеше оттенъка, изражението, ужаса, чувството за някакво посещение от небитието. Между дванадесет и един часа тази нощ към устните ми бе поднесена насилствено една чаша с течност, черна, силна, странна, почерпана не от кладенец, а напълнена от едно бездънно и безкрайно море. Страданието, замесено в мирски пропорции и приготвено за устните на смъртен, няма такъв вкус, какъвто имаше моето страдание. След като отпих и се събудих, аз си казах, че всичко е свършено, че краят вече и дошъл и аз вече съм отвъд. Разтреперана от страх, когато се свестих, готова да извикам за приятелска помощ, припомних си, че наблизо няма ни един жив човек, който да откликне на моя зов — в далечната си таванска стая Готон не би могла да ме чуе, — аз коленичих на леглото. Преминаха няколко ужасни часа; бях неописуемо объркана, смазана и потисната. След ужаса на оня сън най-непоносимо ми се струваше следното: стори ми се, че любимите ми покойници, които ме бяха обичали приживе, ме срещат на друго място, но вече отчуждени. Душата ми бе смазана от неописуемо чувство на отчаяние пред бъдещето. Не съществуваше причина, поради която да се опитвам да оздравея или да искам да живея; ала непоносим беше и безжалостният и надменен глас, с който смъртта ме предизвикваше да се предам на нейните непознати терзания. Когато се опитах да се моля, успях да изрека единствено следните слова: