Шарлот Бронте - Вийет

Една от приумиците на този способен, но пламенен и властолюбив мъж бе да води непрестанен кръстоносен поход срещу самолюбието на всички край него. Сам той изпитваше огромно удоволствие от своите публични изяви, ала дълбоко се дразнеше да види подобно нещо у друг. Обуздаваше се, доколкото може, стараеше се да не се издава, а когато не успяваше, избухваше като гейзер.

Вечерта преди деня на изпитите аз се разхождах в градината, където бяха другите учителки и всички пансионерки. Господин Еманюел тръгна с мен по „забранената алея“. Пурата висеше на устата му, палтото му — характерна дреха без определена форма — се вееше тъмно и застрашително; периферията на „гръцкото“ му кепе засенчваше лявото му слепоочие, черните му бакенбарди се къдреха като мустаците на разярен котарак, сините му очи проблясваха мрачно.

— И тъй — подзе той внезапно, като застана пред мен и ме спря, — вие се покачихте на трона като владетелка, седнахте на престола наравно с мене, а? Очевидно обичате да се радвате на облагите на властта. Вярвам, че затова сте тъй лъчезарна, малка амбициозна приятелко!

А истината беше, че той грешеше изцяло. Аз за разлика от него не очаквах — а и не бих могла — да се насладя на възхищението, нито на доброто мнение на утрешните си зрители. Ако тази аудитория наброяваше толкова голям брой лични приятели и познати, колкото имаше той, може би щеше да е по-различно. Говоря за случая, какъвто беше. Училищните победи излъчваха за мене ледена светлина. Питала се бях, питам се и сега, защо за него те сякаш грееха със сърдечна, уютна мекота. Може би той им отдаваше твърде голямо значение; вероятно аз ги ценях малко. Но, тъй или инак, и аз като него си имах своите прищевки. Обичах да довеждам господин Еманюел до състояние на ревнивост, това подпалваше духа му, възбуждаше ума му, хвърляше най-странни отблясъци и сенки по слабото му лице и виолетовосините му очи (той обичаше да казва, че черната коса и сините очи били „част от очарованието“ му). В гнева му имаше нещо привлекателно, беше неподправен, искрен, съвсем безпричинен, ала никога — лицемерен. Затова не възразих на обвиненията, които ми отправи, само запитах кога ще се проведе изпитът по английски — в началото или в края на изпитите.

— Не съм решил още — отвърна той — дали да е в началото, преди да са дошли още всички служители, когато вашата грабителска същност няма да бъде удостоена от голяма аудитория, или пък съвсем накрая, когато всички ще са вече уморени и вниманието им ще е разсеяно, ще бъдат отегчени.

— Колко сте жесток, господине! — възкликнах, преструвайки се на отчаяна.

— С вас човек трябва да бъде жесток! — отвърна той. — Вие сте от ония, които трябва да се обуздават. Знам ви! Другите в този дом гледат, като преминавате, и смятат, че някаква безцветна сянка е прекосила пътя им. Що се отнася до мен, веднъж разгледах внимателно лицето ви и това ми стига!

— Доволен ли сте, че сте ме прозрели?

Без да отговори направо, той продължи:

— Колко доволна бяхте от успеха си във водевила! Наблюдавах ви и забелязах страстния блясък от триумфа, изписан по лицето ви. Този огън се предаде и в погледа ви — това не бе обикновена светлина, то беше пламък! Но аз го предугаждах.

— Чувството, което изпитах тогава, господине — вие силно преувеличавате, и качеството, и неговото количество, — беше съвсем абстрактно. Не ме беше грижа за водевила. Ролята, която ми дадохте, я ненавиждах. Не изпитвах капка симпатия към публиката в салона. Те без съмнение са били добри хора — но аз не ги познавах. Какво бяха те за мене? Вълнува ли ме явяването ми пред утре? Дали изпитът представлява за мен друго освен най-обикновена работа — работа, която бих искала да е вече свършена?

— Искате ли да я взема от плещите ви?

— От все сърце, стига да не ви е страх от провал.

— Но аз непременно ще се проваля. Знам само три думи на английски и няколко изречения. Ако ме питате, най-добре ще е изобщо да се откажем — да няма изпит по английски. Е?

— Ако мадам се съгласи, съгласна съм и аз.

— Искрено?

— Съвсем искрено.

Той замълча и дръпна от пурата си. Внезапно се извърна към мен.

— Дайте си ръката — извика, а ядът и ревността се стопиха от лицето му, което сега излъчваше широта и доброта.

— Хайде, нека не сме съперници — да бъдем приятели — продължи господин Пол. — Изпитът ще се състои, а пък аз ще избера най-подходящото време и място да ви дразня и да ви преча, както бях склонен допреди десет минути (изпадам в такива настроения още от детинство), от сърце ще ви помогна. В края на краищата вие сте самотна, чужденка сте, трябва да си пробивате път и да си изкарвате хляба; няма да е лошо да ви забележат. Ще бъдем приятели, искате ли?