Шарлот Бронте - Вийет

Тя се огледа. В този миг зад нас един глас каза на английски:

— И двете сте застанали на течение, трябва да напуснете този коридор.

— Но тук няма никакво течение, доктор Джон — извърнах се към него аз.

— Тя настива толкова лесно- настояваше той, вгледан в Дженевра с голяма благост. — Тя е нежна, трябва да се пази. Намерете й някакъв шал.

— Позволете да преценявам сама за себе си — обади се мис Фаншоу надменно. — Не ми трябва шал.

— Роклята ви е тънка, току-що сте танцували, разгорещена сте.

— Вечно ме назидавате — сопна се тя, — вечно мърморите и поучавате.

Доктор Джон не отговори. Че сърцето му е наранено, пролича от погледа му. Помръкна натъжен и обиден, той се извърна, но запази външно спокойствие. Знаех къде има шалове, изтичах и донесох един.

— Ще го носи, доколкото зависи от мене — заявих и го нагънах върху муселиновата й рокля, като покрих внимателно шията и раменете й. — Това ли е Изидор? — запитах с гневен шепот.

Тя нацупи устни, усмихна се и кимна.

— Този ли е Изидор? — повторих, като я разтърсих. Бих могла да я разтърсвам докрай.

— Самият той! — отвърна тя. — Колко е груб в сравнение с полковник-граф! И на всичкото отгоре — о, небеса! — тези бакенбарди!

Междувременно доктор Джон ни отминаваше.

— Полковник-граф! — отекнах аз. Кукла, манекен, накъдрено кученце! Жалко същество! Слуга в сравнение с доктор Джон — прислужник, камериер за доктора! Нима е възможно този чудесен джентълмен — красив като видение — да ви предлага честната си ръка и достойното си сърце, да ви обещава да бди над вашата незначителна личност и вятърничав ум през бурите и битките на живота, а вие да го отблъсквате, да му се надсмивате, да го наранявате, да го измъчвате? Имате ли право да вършите това? Кой ви е дал това право? Къде се крие то? Дали е хубостта ви — в розовите ви бузи и бялата кожа, в русата ви коса? Нима това оковава душата му в нозете ви и превива шията му пред вашия ярем? Нима това заплашва неговата любов, нежността му, мислите, надеждите, интереса, благородната му, сърдечна обич и нима вие не го искате? Защо го отблъсквате? Не, вие само се преструвате. Не говорите сериозно. Вие го обичате, копнеете за него, но сигурно си играете със сърцето му, за да го привържете още повече към себе си — така е, нали?

— Глупости! Я виж как се разпалихте! Не разбрах и половината от онова, което изрекохте.

Междувременно я бях измъкнала в градината. Накарах я да седне на една пейка и й заявих, че няма да мръдне оттам, докато не ми отговори ясно кого е решила да приеме — човекът или маймуната.

— Оня, когото наричате „мъж“ — избухна тя, — е сламенокос буржоа и носи простото име Джон! Това е предостатъчно, не го ща! Полковник Дьо Амал е джентълмен с отлични връзки, великолепни маниери, чаровна външност, с бледо интересно лице и с коси и очи на италианец. Освен туй той е най-приятният от всички компаньони — човек като мене; не е уязвим и сериозен като другия, а човек с когото мога да разговарям на равни начала, който не дотяга и не отегчава, не ме измъчва с възторзи и нападения, със силни страсти и с дарби, дето не ме привличат. Ето това е. Не ме стискайте толкова силно!

Отпуснах ръка и тя побягна. Оставих я да си върви.

Не се въздържах, върнах се в коридора, за да огледам отново доктор Джон; ала го срещнах на градинските стълби, застанал под силната светлина на един прозорец. Стройната му фигура се познаваше отдалеч, защото в цялото това сборище, нямаше ни един равен на него. Държеше шапката си в ръка; откритата му глава, лицето и челото му бяха много красиви и мъжествени. Неговите черти не бяха нежни, не бяха тънки като на някоя жена, нито бяха студени, лекомислени и безхарактерни; макар и правилни, те не бяха толкова изваяни, толкова изфинени, че да изгубят силата и значението, което получаваха от мъжествената си неправилност. Понякога от тях се излъчваха дълбоки чувства и още много оставаха недоизказани. Така поне си мислех аз, такъв ми се струваше на мене. Неизразимо удивление ме изпълваше — гледах този мъж и си казвах, че той не може да бъде унижен.

Нямах намерение да го приближавам и заговарям в градината; познанството ни не ми позволяваше подобна стъпка. Смятах само да го огледам, незабелязано сред тълпата. Заварвайки го сам, аз се оттеглих. Но той се оглеждаше за мене, или по-скоро за нея, която беше с мене, затова слезе по стълбата и ме последва в алеята.

— Значи вие познавате мис Фаншоу? Често ми се е искало да ви запитам дали я познавате.