Шарлот Бронте - Вийет

Щом мина представлението, а то мина много добре, нервният и взискателен господин Пол преживя същинска метаморфоза. Тъй като вече задълженията му на ръководител и отговорник бяха свършили, той захвърли съдийската си строгост; миг по-късно беше при нас — оживен, мил и дружелюбен, стискаше благодарно ръцете ни, благодареше ни поотделно и изяви решението си всяка от нас на свой ред да му бъде партньорка в наближаващия бал. Когато поиска и моето обещание, заявих му, че не танцувам. „Трябва, поне веднъж“ — долетя отговорът и ако не се бях измъквала и старателно не го бях избягвала, щеше да ме принуди да изиграя и това второ представления. Ала за тази вечер едно ми беше достатъчно, повече не исках да се въплътявам в чужди образи, време бе да се върна към себе си и към моя обикновен живот. „Сенчестата“ ми рокля подхождаше да се подава изпод мъжката облекло на сцената, но би била неподходяща за някой валс или кадрил. Оттеглих се в една тиха ниша, откъдето можех да наблюдавам, без да ме наблюдават; балът с неговият блясък и неговите радости пред очите ми като спектакъл.

И пак не друга, а Дженевра Фаншоу бе хубавицата на бала, най-красивата и най-веселата от всички; избраха я да открие танците. Изглеждаше много мило, танцуваше много изящно, усмихваше се много весело. В подобни сцени тя тържествуваше — беше дете на удоволствията. Трудът и страданията я караха да занемее и да се отчае, обезсилваха я и я подтикваха да роптае, но веселието разперваше крилете й на пеперуда, разискряше златния им прашец и ярките петна, правеше я да лъщи като скъпоценност и да аленее като цвете. Простата храна и бистрата вода я караха да се цупи, но тя поглъщаше лакомо сметаната и сладоледа тъй, както птицата колибри се храни с нектар. Сладкото вино бе нейната същност, сладкият кейк — насъщният й хляб. Дженевра се осъществяваше в балната зала, навсякъде другаде тя линееше.

Но не мисли, читателю, че тя цъфтеше и искреше тъй само за господин Пол, нейния партньор, или че раздаваше своето очарование през онази нощ за радост на съученичките си, които изпълваха „карето“ и седяха край стените на балната зала; при подобни безинтересни и безцветни обстоятелства, за подобни скучни и безсмислени причини Дженевра едва ли би благоволила да изиграе един кадрил и безразличие и нервност щяха да изместят оживлението и благоразположението й; ала иначе в тържествената, празнична тълпа имаше една подкваса, която я олекотяваше, тя надушваше една подправка, която й придаваше вкус, чувствуваше причини, които оправдаваха изявата на най-приятните й качества.

И наистина в залата не се виждаше ни един мъж, който да не беше женен и баща, с изключение на господин Пол — този джентълмен беше единственото същество от своя пол, на което бе разрешено да поведе ученичката в стъпките на танца; а тази изключителна роля му бе разрешена отчасти защото съществуваше отдавнашна традиция (понеже беше роднина на мадам Бек и се ползуваше с пълното й доверие) и от части защото всякога успяваше да наложи волята си и да постъпва, както той желае, а и понеже — властен, горещ и пристрастен, какъвто си беше — той бе най-почтеният сред присъствуващите и можеше да бъде оставен с цяла дружина от най-хубавите и най-чисти девици с увереността, че под неговото водачество ще бъдат в пълна безопасност. Много от момичетата (това трябва да се вметне в скоби) съвсем не бяха без нечисти помисли — тъкмо напротив, ала те не смееха да покажат по-грубите си склонности в присъствието на господин Пол, тъй както не се осмеляваха да го настъпят по мазолите, да му се изкискат в лицето по време на разгорещен спор или да говорят на висок глас, когато гневна криза налагаше върху човешките му черти маската на някакъв интелигентен тигър. Следователно господин Пол можеше да танцува с която си избере; и бог да е на помощ на оня, който се опитваше да го отклони от това.

Тук имаше други, които бяха допуснати като зрители (привидно неохотно) след дълги молби, с протекции, с ограничения, след специално и трудно получено съгласие от благонравната мадам Бек; тези зрители тя държеше на разстояние през цялата вечер с помощта на своите изключителни способности на разузнавач, натикала ги бе в най-отдалечената, най-отблъскваща, най-студена и най-тъмна част та „карето“ — те бяха малка, отчаяна група младежи от най-отбраните семейства, чиито сестри бяха ученички в училището, по-големите синове на тук присъствуващите майки. През цялата тази вечер мадам бдеше край тези младежи — грижлива като майка, но неотстъпчива като същински змей. Пред тях имаше опънат нещо като кордон, който те коленопреклонно я молеха да прекрачат, за да се пораздвижат в един поне танц с онази „хубава блондинка“ или тази „хубава брюнетка“, или с ей тая там „прелестна девойка с катраненочерните коси“.