Шарлот Бронте - Вийет

Първото ми впечатление беше, че съм се заловила с нещо, което не бях в състояние да изиграя, затова реших да положа необходимите усилия, но да се готвя за провал. Скоро обаче открих, че подобна малка роля в една тъй къса пиеса е нещо, което човек би могъл да запамети за няколко часа. Продължавах да уча неотклонно, отначало шепнешком, а после на глас. Напълно уверена, че никой не ме чува, аз играех ролята си пред таванските гадини. Вживявайки се в празнотата, лековерността и неискреността на този характер, аз се вдъхновявах от яд и нетърпение, и си отмъщавах на „образа“, представяйки го колкото може по-голям глупак.

Следобедът премина в тези упражнения. Денят започна да се топи във вечерта и аз, която не бях хапнала нищичко от сутринта, ужасно огладнях. Започнах да си мисля за закуската, която сега вкарваха долу в градината. (В антрето бях видяла пълна кошничка с pates a la creme, които според мен са най-вкусните сладкиши на света!) Такъв един сладкиш сега би бил добре дошъл и колкото повече се настървявах към яденето, толкова по-нещастна взех да се чувствувам от това, че трябва да прекарам празника гладна и затворена. Макар да бе отдалечен от входната врата и антрето, до тавана долиташе звънтенето на звънеца и непрестанния тропот от колела върху изтерзаната улична настилка. Знаех, че къщата и градината са пълни с народ и че всички долу са весели и доволни; взе да се стъмва. Хлебарките не се забавляваха в здрача, страхувах се, че може да тръгнат към мене, да се покачат по престола ми незабелязано и невидени, да нападнат полите ми. Обхваната от нетърпение и страх, взех да репетирам ролята си, за да убия времето. Тъкмо когато завършвах, до слуха ми стигна дългоочакваното обръщане на ключа в ключалката — драг звук! Господин Пол (все още можеше да се види, че това наистина е господин Пол — светлината бе достатъчна да открои кадифената чернота на късо подстриганата му коса и бледината на челото му) надникна вътре.

— Браво! — извика той, застанал пред прага на отворената врата. — Очаквах, че тъй ще стане. Много добре. Хайде пак!

Поколебах се.

— Хайде пак! — викна той строго. — Стига сте се цупили! Забравете срама сега!

Отново повторих ролята, но излезе много по-лошо, отколкото като я упражнявах насаме.

— Хайде пак, не се тревожете — подкани ме той разочаровано. — При подобни обстоятелства човек не може да е много взискателен и точен. — А след това добави: — Имате още двадесетина минути да се подготвите, довиждане! — И се запъти навън.

— Господине! — извиках след него.

— Какво има, госпожице?

— Гладна съм.

— Я виж ти, гладна била! Ами закуската?

— Нищо не знам за закуската. Не съм я видяла заключена тук горе.

— Ах! Права сте — възкликна той.

Миг по-късно престолът ми бе абдикиран, таванът — опразнен; обратното движение на вихрушката, която ме бе вдигнала горе, ме смъкна този път долу — долу в самата кухня. Готвачката получи заповед да донесе храна, аз също тъй заповеднически бях заставена да се храня. За моя радост храната се състоеше единствено от кафе и кейк. Боях се да не ми предложат вино и пасти, каквито не обичах. Как отгатна, че бих искала да вкуся от ония крем-пити, не зная, но той излезе и след малко ми донесе от тях. С нескрито удоволствие аз ядях и пиех — оставих вкусното „pate“ за накрая, като „почерпка“. Господин Пол наблюдаваше как закусвам и почти ме насилваше да ям повече, отколкото бях в състояние да погълна.

— Да ви е сладко! — възкликна той, когато заявих, че не мога да поема нито хапка повече, и с вдигнати ръце го замолих да ме избави от една кифла, по която тъкмо бе размазала масло. — Ще ме помислите за тиранин и Синя брада, който измъчва жени по таваните, а пък аз не съм такъв човек. Сега, госпожице, имате ли смелост и сили да се явите на сцената?

Отговорих, че имам, макар че в действителност бях напълно объркана и направо не знаях как се чувствам; ала този дребен човек бе от хората, на които не можеш да противостоиш, ако сам ти не си достатъчно властен, за да го пречупиш отведнъж

— Хайде тогава! — каза и ми подаде ръка.

Протегнах своята и той тръгна с бърза крачка, която ме принуждаваше да подтичвам до него, за да го настигам. Поспря се в „карето“. То бе осветено от големи лампи, широките врати и класните стаи зееха разтворени подобно на също тъй широките градински врати, които бяха украсени от двете страни на портокаловите дървета в бурета и високи цветя в саксии; дами и господа на групички, облечени във вечерни облекла, стояха или се разхождаха сред цветята. А вътре стаите гъмжаха от развълнувано, разговарящо, олюляващо се, неспирно движещо се множество, облечено в розово, в синьо и в полупрозрачно бяло. От тавана светеха полилеи, в дъното имаше сцена, тържествена зелена завеса, редица светлини по рампата.