Шарлот Бронте - Вийет

— Във водевила ли?

— Във водевила. Отгатнахте.

Ахнах, обхваната от ужас. Какво искаше да каже този човек?

— Слушайте! — продължи той. — Първо ще ви обясня, тогава ще ми отговорите с „да“ или „не“ и в зависимост от този отговор ще ви преценявам отсега нататък.

Едва сдържаният импулс на един раздразнителен характер аленееше в бузите, подхранваше с остриета погледа му- характер, който неразумният, мекушавият, неувереният, мрачният, превзетият и най-вече упоритият човек би назовал набързо несдържан и неумолим. Мълчанието и внимателното изслушване бяха най-добрият лек за него. Аз слушах.

— Всичко ще пропадне — подхвана той. — Луиза Вандеркелкоф се разболя — или тъй поне твърди побърканата й майка. Що се отнася до мен, аз смятам, че ако поиска би могла да играе; липсва й единствено доброто желание. Тя изпълняваше една от важните роли, както знаете или не знаете — все едно, без тази роля пиесата пропада. Остават само няколко часа да се разучи. Ни едно момиче от това училище на иска да разбере и да се заеме със задачата. За жалост това не е някоя интересна, приятна роля; отвратителното им самолюбие — тази долна черта, която жените притежават в изобилие — ги отблъсква от нея. Англичанките са или най-съвършените, или най-низките представителки на своя пол. Господи, като чумата ненавиждам посредствените хора (това го процеди през зъби). Обръщам се към една англичанка за своето спасение. Какъв е нейният отговор — Да или Не?

Хиляди възражения нахлуха в ума ми — чуждият език, ограниченото време, общественото изявяване. Дарбата ми се сви, способностите ми се поколебаха, самолюбието (тази „долна черта“) потръпна. „Не, не, не“ — казаха всички те, ала като погледнах към господин Пол, като съзрях неговия раздразнен, огнен, търсещ поглед, като прочетох зад цялата тази закана плахата му молба, устните ми пророниха думата „Да“. Мигом напрегнатото ми лице трепна и доволно се отпусна, ала той бързо се овладя и продължи:

— Да започваме веднага! Ето ви книгата, тук ви е ролята — четете!

И аз започнах да чета. Той се въздържаше от намеси, при някои пасажи се намръщваше и тропваше с крак. Предаде ми урок. Послушно го имитирах. Беше непривлекателна роля — мъжка, на празноглав шушумига. Невъзможно беше да се вложи в изпълнението нито сърце, нито душа. Отблъскваше ме. Пиесата — съвсем лека комедия — описваше усилията на двама съперници да завладеят сърцето на една кокетка. Единият влюбен се зовеше „Нашият“ — добър и смел, ала недодялан човек, нещо като неполиран диамант. Другият бе лековат като пеперуда, дрънкало, предател; аз трябваше да бъда пеперудата, дрънкалото, предателят.

Сторих всичко по силите си, но съзнавах, че не успявам да го направя добре. Това амбицира господин Пол, той се разгорещи. Хванах се с две ръце за работа, опитах се да надмина себе си. Надявам се, че той оцени поне добрите ми намерения, престори се на относително доволен. Извика: „Добре!“, и понеже от градината започнаха да долитат гласове, а между дърветата се мяркаха бели рокли, додаде:

— Приберете се, трябва да научите това насаме. Елате с мен.

И без да ми остави време и сили да размишлявам, изведнъж се намерих повлечена като от вихрушка нагоре, през две стълбища — не, всъщност през три (защото този пламенен, дребен човек, изглежда, по инстинкт налучкваше всички пътища), чак до усамотения таван; бях тикната вътре и заключена отвън; понеже ключът стърчеше на вратата, той го прибра и изчезна.

Таванът не беше приятно място. Вярвам, че не е знаел колко бе неприятно, иначе не би ме заключил вътре толкова безцеремонно. В този летен ден тук бе горещо като в Африка, тъй като през зимата бе студено като в Гренландия. Претъпкано бе с кутии и вехтории, по неизмазаните стени висяха стари дрехи, паяжини се спущаха от тавана. Населяваха го плъхове, хлебарки и всякакви буболечки — говореше се дори, че призракът на монахинята от градината бил видян тук. Единият край тънеше в относителна тъмнина и за да стане сякаш още по-загадъчен, този кът беше закрит от стара кафеникава завеса, която прикриваше редица зимни наметала, увиснали на своите закачалки подобно злодеи на бесилата си. Разправяха, че монахинята излизала измежду тези наметки зад завесата. Не вярвах на подобни небивалици, нито изпитвах някакъв страх, ала съзрях един черен и огромен плъх с дълга опашка да се измъква из мрачната ниша, нещо повече — очите ми забелязаха безброй черни хлебарки, които гъмжаха по пода. Тези същества ме разстроиха повече, отколкото бих искала да си призная, а също така ме подтискаше прахолякът, вехториите и задушната жега. Горещината скоро щеше да стане непоносима, ако не бях успяла да отваря и да подпра едно от таванските прозорчета и тъй да пропусна вътре малко свеж въздух. Под отвора изтласках голям празен сандък, прибрах полите на роклята си около мене (тя бе празничната ми одежда, нека читателят не забравя това, и се нуждаеше от по-особени грижи), покатерих се върху импровизирания престол и като седнах, залових се за работа; докато учех, не забравях да хвърлям погледи към черните буболечки и хлебарките, от които, признавам, се страхувах далеч повече, отколкото от плъховете.