Шарлот Бронте - Вийет

По това време — в разцвета на лятото — в къщата на мадам Бек стана толкова весело, колкото е възможно да бъде в едно учебно заведение. От ранно утро до късна вечер широките сгъваеми врати и двукрилите прозорци стояха разтворени. Постоянната слънчева светлина сякаш бе станала неделима от атмосферата; облаците бяха далеч, отплували отвъд морето, и си почиваха без съмнение край острови като Англия — любимата страна на мъглите, — но не се вестяваха над по-сухия европейски континент. Живеехме много повече в градината, отколкото под покрива. Учехме и се хранехме в голямата беседка. Нещо повече — усещаше се един дух на предпразнична подготовка, който превръщаше свободата едва ли не в свободия. Дългата есенна ваканция настъпваше само след два месеца, ала преди това трябваше да бъде отпразнуван един голям ден, една тържествена церемония — празненството на мадам.

Организирането на това празненство легна изцяло върху мадмоазел Сент Пиер, докато от мадам се очакваше да стои настрана, уж безразлична и неподозираща какво се подготвя в нейна чест. А тя най-малко от всички знаеше, най-малко от всички трябваше да подозира, че всяка година през цялото училище минава една подписка, с която се събираха средства за хубав подарък. Читателят тактично ще трябва да забрави следната кратка, тайна уговорка по този въпрос в стаята на мадам.

— Какво бихте искали да получите тази година? — я бе запитала нейната парижка помощница.

— О, това няма значение! Откажете се, нека бедните деца не пилеят своите франкове. — И мадам си придаваше благ и скромен вид. При тези думи Сент Пиер издаваше навън брадичка; тя познаваше мадам до дъното на душата й; наричаше тия нейни жестове на благородство „гримасите“. И дори не се преструваше, че им вярва.

— По-бързо! — прекъсваше я тя студено. — Назовете предмета. Накит, порцелан, тъкани или сребро?

— Е, добре тогава. Две-три лъжици и две-три вилици от сребро.

В резултат се появяваше великолепен сребърен комплект от прибори за хранене, на стойност триста франка.

Програмата на празненството се състоеше в следното: поднасяне на подаръка, лека закуска в градината, театрално представление (актьори бяха ученичките и учителите), танци и вечеря. Добре си спомням колко тържествено ми се бе сторило всичко това! Зели Сент Пиер разбираше от тези неща и ги организираше безупречно.

Най-голямо внимание бе отделено на театралното представление, защото за него бе необходима едномесечна подготовка. Тъй също изборът на актьорите изискваше опит и съобразителност; следваха уроци по дикция, по сценично държане и накрая идваха уморителните репетиции. Както би могло да се предполага, всичко това не бе по силите на Сент Пиер, тук трябваше друго ръководство, други способности бяха необходими. Тях ги осигуряваше един от преподавателите — господин Пол Еманюел, учител по литература. Никога не бях имала щастието да присъствувам на театралните лекции на господин Пол, но често го виждах като прекосява „карето“ (квадратен коридор между жилищната постройка и училището). Чувах го освен това в топлите следобеди, като преподаваше на отворени прозорци, а името му и анекдотите за него долитаха до ушите ми от всички страни. Най-вече нашата стара познайница мис Дженевра Фаншоу, която бе избрана да изпълнява една от главните роли в пиесата, имаше навика, удостоявайки ме с по-голямата част от свободното си време, да изпъстря разказите си с чести намеци за неговите думи и дела. Тя го намираше за непоносимо грозен и си даваше вид, че ще припадне от ужас при звука на неговите стъпки или на гласа му. Наистина той беше твърде мургав и дребен, язвителен и строг. Дори на мен ми се виждаше страшничък, с ниско остригана черна коса, с широкото бледо чело, с хлътналите бузи, с широките чувствителни ноздри, с провинциалния си поглед и припряно държане. Беше раздразнителен; това се разбираше, когато той прекъсваше гневно недодялания актьорски състав, ръководен от него. Понякога избухваше яростно към актрисите любителки, вбесен от невярно усетения образ, от студенината на чувствата, от неумелата им реч.

— Ето как би трябвало да стане! — викаше той и тогава гласът му екваше като тръба, а когато зад него, подражавайки му, се разнасяше тъничката свирчица на Дженевра , Матилда или Бланш, ставаше ясно защо в награда прокънтяваше дълбока отчаяна въздишка или яростно гневно изсъскване. — Вие не сте живи същество, а кукли! — чувах го да вилнее. — А вие нямате ли страсти — вие, останалите? Не чувствувате ли нищо? Нима плътта ви е от сняг, нима кръвта ви е от лед? Искам всичко това да запламти, да заживее; да се одушеви!