Шарлот Бронте - Вийет

Веднага щом Жоржет оздравя, мадам я изпрати на село. Съжалявах, обичах детето и с неговата загуба оставах по-болна от преди. Но не бива да се оплаквам. Живеех в дом, преливащ от жизнерадост, можех да имам другарки, а бях избрала самотата. Всяка от учителките на свой ред ми предлагаше дружбата си; опитах всичките. Едната се оказа почтена жена, но тесногръда в мислите си, груба в чувствата си и егоистка. Втората беше парижанка, външно изящна, покварена в сърцето, без верую, без принципи, без чувства. След като успях да проникна през тънката нишка на нейния характер, отдолу открих същинско тресавище. Тя изпитваше страст към подаръците; а в това отношение третата учителка — личност иначе безхарактерна и незначителна — много й приличаше. Тази последната притежаваше и друг един отличителен белег — сребролюбието. В нея властвуваше любовта към парите заради тях самите. Видът на златна монета извикваше в очите й невиждан зелен блясък. Веднъж в знак на голяма благодарност тя ме отведе горе, отвори някаква тайна вратичка и ми показа своето съкровище — купчина тежки, огромни пари, — около петнадесет гвинеи в петфранкови монети. Обичаше това съкровище, както птицата — гнездото си. Това бяха нейните спестявания. Често идваше и ми приказваше за тях с увлечение и натрапчивост, необяснима за личност, ненавършила дори двадесет и пет години.

Парижанката, от друга страна, беше блудна и безпътна (в своите склонности имам предвид, що се отнася до действията й, не зная). Това последно качество показа змийската си глава пред мен само веднъж, надзъртайки много предпазливо. От краткия поглед, който успях да хвърля, ми се стори необичайно влечуго. Видът му разбуди любопитството ми. Ако се бе изстъпила смело, може би щях философски да запазя самообладание и хладнокръвие да го огледам цялото, от раздвоения език до върху на люспестата опашка, ала то само прошумя в листата на един лош роман и като срещна внезапното и несдържано избухване на моя гняв, сви се и избяга със съскане. От него ден нататък тя ме намрази.

Тази парижанка бе винаги в дългове, защото заплатата й биваше изхарчвана предварително не само за дрехи, но и за парфюми, мазила, сладкиши и деликатеси. Каква студена, безсърдечна епикурейка бе тя във всичко! Като сега я виждам. Слаба в лице и във фигура, с жълтеникава кожа, с правилни черти, идеални зъби, устни като конец и голяма изпъкнала брадичка, с широки, но бездушни очи, излъчващи едновременно ненаситност и неблагодарност. Смъртно мразеше труда и обичаше удоволствията — защото бе безжалостна, безсърдечна, безмозъчна разхитителка на време.

Мадам Бек познаваше характера на тази жена отлично. Веднъж заговори за нея със странна смесица от здравомислие, безразличие и антипатия. Запитах я защо я държи в училището. Тя ми отвърна направо, че „имала интерес да го прави“, и изтъкна един факт, който сама вече бях забелязала — а именно: мадмоазел Сент Пиер притежаваше почти неповторимата способност да въдворява ред сред недисциплинираните редове на своите ученички. От нея се излъчваше и проникваше у околните някакво парализиращо въздействие. Без викове, без шум, без насилие, тя ги държеше в подчинение тъй, както неподвижен леден въздух укротява буйния поток. Що се отнася до преподаване на знания, тя бе почти безполезна, но бе незаменима за шпиониране и налагане на правилника. „Отлично зная, че не притежава нито принципи, нито пък добри нрави — призна си откровено мадам и додаде философски: — Държането й в клас е винаги благоприлично и изпълнено с достойнство, това е всичко, което се иска. Нито учениците, нито родителите търсят друго, нито пък съответно го търся аз.“

Какъв странен, весел, шумен малък свят бе това училище! Полагаха се всякакви усилия веригите да се прикриват с цветя; неуловим дъх на католицизма проникваше във всяко нещо; допускаха се немалко чувствени наслади (тъй да се каже) като противовес на ревностно духовно въздържание. Умовете живееха в робство, ала за да се отвлече вниманието от този факт, всеки предлог за физическо забавление се използуваше до най-малката възможност. И тук, както другаде, църквата се стремеше да отгледа децата си със здраво тяло, слаб дух, дебели, червендалести, бодри, весели, невежи, немислещи, непитаещи. „Яжте, пийте и живейте — казва тя. — Грижете се за телата си, а пък душите си ги оставете на мене. В мои ръце е тяхното изцеление, аз направлявам техния път, уповавайте се на мен за тяхната участ.“ Споразумение, в което всеки истински католик се смята за печеливш. Луцифер, и той предлага същите условия: „Ще те даря с цялата тази власт; ще ти дам славата на властта, защото това е предоставено на мене и комуто поискам, нему ще го дам. И ако ти склониш да ме боготвориш, всичко ще бъде твое.“