Шарлот Бронте - Вийет

— Ето там! — възкликнах неволно.

— Къде? — запита доктор Джон енергично, като се втурна към прозореца. — Какво има?

— Пак повториха същото — отвърнах. — Кърпичка се размаха и нещо падна. — И посочих към прозореца, сега вече затворен и лицемерно безобиден.

— Тичайте веднага, вземете го и го донесете — нареди той и додаде: — На вас никой няма да обърне внимание, а мене ще ме видят.

Тръгнах веднага. Потърсих наоколо и намерих сгъната хартийка, кацнала на долния клон на един храст. Взех я и я занесох на доктор Джон. Този път, убедена съм, дори и Розин не ме забеляза.

Той незабавно накъса писъмцето на малки парченца, без да го прочете.

— Вината изобщо не е у нея, запомнете това! — заяви той, като ме гледаше внимателно.

— Чия вина? — запитах. — Коя е тя?

— Значи още не знаете?

— Понятие нямам.

— Не се ли досещате?

— Не.

— Ако ви познавах по-добре, щях да се изкуша да рискувам, да ви се доверя и тъй щях да осигуря вашето опекунство върху едно невинно и прелестно, но много неопитно същество.

— Като компаньонка ли?

— Да — отвърна той разсеяно. — Ах, какви капани я дебнат! — додаде замислено. И за пръв път вдигна очи и разгледа лицето ми с надежда, стори ми се, да открие по него доброта, която да му позволи да предостави на моите грижи и внимание някакво небесно създание, срещу което заговорничеха силите на злото. Лично аз не изпитах особено желание да се заемам с надзор над каквито да били небесни създания, ала си спомних случката в кантората и реших, че му дължа една услуга. Ако можех да му помогна, готова бях, и не от мен зависеше да решавам по какъв начин. Прикривайки неохотата си, дадох му да разбере, че „аз съм готова да сторя каквото мога и да поема грижата над всяко лице, което го интересува“.

— Всъщност аз съм заинтересуван единствено като наблюдател — обясни той с възхитителна скромност. — Случайно познавам недостойната личност, която вече на два пъти наруши светостта на това място от отсрещния прозорец; тъй също срещал съм в обществото обекта, към когото са насочени тези неприлични стремежи. Нейното изключително превъзходство и вътрешно съперничество според мен би трябвало да пресекат нахалните посегателства още в зародиша им. Но очевидно не е така и тъй като тя е невинна и нищичко не подозира, готов съм да я предпазя от всяко зло, ако имам сили. Но лично аз не съм в състояние да сторя нищо. Не мога да се доближа до нея.

Той замълча.

— Но ето, аз съм готова да ви помогна — повторих пак. — Само ми кажете как.

И бързо прехвърлих през ума си списъка на нашите пансионерки, опитвайки се да открия този пример за подражание, тази скъпоценност, този бисер без драскотина. „Това сигурно ще е мадам — заключих. — Единствено тя притежава дарбата да се преструва на съвършена. Но що се отнася до това, че била невинна, неопитна и т. н., доктор Джон не бива да се заблуждава. Да бъде волята му. Ангелът му ще си остане ангел.“

— Само ми посочете лицето, към което да насоча грижите си — продължих със сериозен тон, макар в себе си да се кисках при мисълта да стана настойница на мадам Бек или на някоя от ученичките.

Доктор Джон притежаваше високо развита чувствителност и веднага по инстинкт почувствува онова, което малко по-дебелокож човек никога не би могъл да усети — а именно, че лекичко му се присмивам. Страните му порозовяха. Полуусмихнат, той се извърна и взе шапката си; тръгваше си. Сърцето ми се сви.

— Готова съм, готова съм да ви помогна — изрекох ревностно. — Ще сторя каквото пожелаете. Ще бдя над вашия ангел. Ще се грижа за нея. Само кажете коя е тя.

— Но вие не можете да не знаете — отговори той вече с искрен глас, макар и много тихо. — Тъй чиста, тъй добра, тъй невиждано красива — невъзможно е в един пансион да има две същества като нея! Имам предвид естествено…

В този миг дръжката на вратата откъм стаята на мадам Бек (която се съобщаваше с детската стая), внезапно щракна, сякаш ръката, която я държеше, се е увила неочаквано. Долетя приглушеното избухване на неудържима кихавица. Подобни малки нещастия се случват с всекиго от нас. Значи мадам, тази великолепна жена, бдеше на поста си! Прибрала се беше незабелязано, прокраднала се бе дотук на пръсти, намираше се в стаята си. Да не беше кихала, щеше да чуе всичко, а и аз също, ала това злощастно кихане стресна доктор Джон. Докато той стоеше сепнат, тя пристъпи към нас бодра, самоуверена, напълно овладяла положението. Всеки, който не я познаваше, би си помислил, че току-що се е върнала, и би отхвърлил мисълта, че ухото й е било залепено на ключалката, поне от десет минути. Престори се, че киха повторно, заяви, че била хванала хрема, и започна многословно да описва разходката си с фиакъра. Прозвуча звънецът за молитва и аз я оставих с доктора.